Притчите на нашия Господ Исус Христос имат за цел да насърчават, изобличават и да предвещават събития в някои случаи. Образите в тях много често са събирателни и всеки слушател би могъл да се разпознае в тях. Основната им цел е да достигат до най-малките кътчета на нашето сърце и когато достигнат до там, да ни докосват, променят, изцелят и изпълнят с вечната Божествена Любов. Такава всеизвестна притча, в която всеки слушател се е разпознавал, е притчата за блудния син. Да, всички сме били блудни синове и дъщери, постъпили неразумно, каещи се за постъпките си, срамуващи се да признаят грешките си и да търсят прошка, страхуващи се, че ще бъдат отритнати и то заслужено, но в крайна сметка приети с любов, себеотрицание и истинска прошка. Защото идеята зад тази трогателна история е, че всеки заслужава втори шанс и че понякога шансовете и техният брой не бива да бъдат ограничени до някаква конкретна бройка (да си припомним до колко пъти трябва да прощаваме на брата си според Исус). Всеки има нужда да бъде приет и опростен щом е осъзнал грешката си, защото няма по-голяма радост от каещия се грешник. За него в този момент се радват всички небесни ангели. Една душа се е отвърнала от грешния път и е поела в правилната посока. Ако търсим ярък пример за Божията любов и простителност, то тази история е за нас.

     Но да започнем с историята и нека проследим как ни я представя Словото. „Един човек имаше двама сина и по-младият от тях рече на баща си: Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота.” (Лука 15:11-12) От самото начало на историята бащата се проявява като справедлив човек, който дава полагащия се дял на своя син и уважава решението, което сам е взел. Не оспорва решението му, не се налага като баща, а избира да удовлетвори желанието на сина си. В притчата е подчертано, че става дума за по-малкия син, който може би се е чувствал по-потиснат на фона на по-големия си брат, искал е самостоятелност, искал е да се докаже, имал е мечти като всеки млад човек, но неблагоразумието на младостта си казало думата и след като настъпил глад в страната, където отишъл нашият герой, изпаднал до такава бедност, че бил готов да се храни с това, което дават на свинете, за да преживява. И в цялата тази безизходна ситуация се сетил, че слугите на баща му разполагат с много повече, отколкото той в този момент. Навярно след това прозрение блудният син е завладян от силно самосъжаление и вътрешен упрек за глупостта да напусне бащиния дом.

     Настъпилият преломен момент в душата на този човек го превръщат в нова личност. Промяната настъпва, когато стигаме до следния пасаж:”Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.” (Лука 15:18-19) В тези думи звучи не само разкаяние, но и решителност, както и смирение. Няма и следа от предишния самонадеян човек, търсещ полагащото му се. Мъдростта идва в трудните моменти. Никой не помъдрява, когато е на върха на щастието. Понякога узряваме като хора не с годините, а с натрупания горчив житейски опит. Превратностите на съдбата дават най-ценните уроци и ни променят изцяло. Точно това променя и блудният син. Ако не се беше сблъскал с трудностите и униженията по своя път, а бе избрал спокойният живот в бащината къща, не би израснал като личност. Може би все пак напускането на зоната на комфорт да се е превърнало в мъдро решение, за да покаже онази част от света, която не е била позната за младия човек.

     Да проследим каква е реакцията на бащата. Той съзира още в далечината детето си и се затичва към него. Тази постъпка ясно показва, че той е очаквал завръщането на блудния си син. За бащата това бил най-радостният момент, а неговото дете със съжаление изказало пред баща си думите, които преди това бил подготвил да изрече: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.” И в този момент най-логично би било родителят като такъв да изпадне в дълга тирада колко неблагоразумно е постъпило неговото чедо, да го порицае, да му припомня многократно грешката, но вместо това той казва на слугите си: „Изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери.” (Лука 15:22-24). Този баща показа любов и приемане към сина си. Не го осъди и направи свой слуга, а го посрещна като изгубен син, но намерен в крайна сметка.

     По-интересна в случая е реакцията на по-големия син. Той изпитва ревност към брат си и смята, че към него е извършена велика несправедливост, но дали е така? Отново мъдрият отговор на бащата дава яснота. „Чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.” (Лука 15:31-32) Бащата не омаловажава фактът, че по-големият му син е винаги до него, работи усърдно на нивата и му се покорява. Той не го е приел за даденост. Знае, че като по-голям е по-отговорен, тъй като от него ще се изискват немалко неща, но акцентът тук е върху завръщането в бащиния дом на по-малкия син. Акцентът е върху силата на бащината обич. И ако днес каещият се грешник е малкият син, то утре би могъл да бъде големият, ала бащината любов и прошка ще са еднакви и за двамата.

     Историята е не просто поучителна, тя разкрива любовта на Бог към нас в образа на бащата. Любовта, която Той дава не може да бъде схваната по човешки. Тя има други измерения, тя не може да бъде описана, може да бъде само почувствана. Всички ние сме блудни синове, каещи се за една или друга постъпка, копнеещи да бъдем приети в бащиния дом. Знанието, че има Някой, Който никога няма да ти обърне гръб, ти дава сигурност и знаеш, че си обичан. Един баща никога не би съдил детето си след дълго отсъствие. Само би се затичал към него с все сили, би го прегърнал и би заплакал от радост, че е отново в обятията му неговото дете. Винаги трябва да помним кои сме за Господа. Ние сме Негови деца. Неговата любов към нас никога няма да отпадне. Дори Той е толкова щастлив, когато Го търсим и се връщаме при него. Даже да се чувстваме виновни, недостойни и презрени от целия свят, има Един, за Когото сме скъпоценни. Той е скалата, крайъгълният камък, Който ще е насреща, за да се опрем на Него. Няма значение каква е грешката ни. Няма нищо на света, което да ни отнема Божията обич. Той знае нашите грешки още преди да сме ги извършили и ни е простил за тях, изкупил ги е с кръвта си и със Своята жертва е направил вечен мост между себе си и нас, Неговите блудни синове и дъщери.