Психагогът е съвършен в умението на две неща: да е безпощаден и да счупва. Как става това?
Всеки човек знае разни неща за себе си; всеки човек държи на разни неща в себе си. Ето го кълнът на пощадата. Да знам нещо за себе си е да отказвам да знам себе си; да държа на нещо в себе си е това нещо да държи мен. Онова, което се знае е идентичност; това, на което се държи е пристрастие. Идентичността е да се оповестяваш, пристрастието е да се отстояваш. Идентичностите и пристрастията заменят човека и пораждат фалшивото самосъзнание. Стремежът да се опазва фалшивото самосъзнание означава да се щадиш. Пощадата е окопаване в плиткото, тя е укриване зад прозрачното, бягство към смъртта. Затова и цветето на пощадата е умиране, от което няма прераждане. Тази смърт се нарича възел.
Психагогът изкоренява кълнът на пощадата и не позволява възелът да го сграбчи. Той се самооткрива, но и се самозахвърля; той се овладява, ала не държи на нищо в себе си. Да си безпощаден означава да въздействаш - навътре ...