Психагогът е съвършен в умението на две неща: да е безпощаден и да счупва. Как става това?

Всеки човек знае разни неща за себе си; всеки човек държи на разни неща в себе си. Ето го кълнът на пощадата. Да знам нещо за себе си е да отказвам да знам себе си; да държа на нещо в себе си е това нещо да държи мен. Онова, което се знае е идентичност; това, на което се държи е пристрастие. Идентичността е да се оповестяваш, пристрастието е да се отстояваш. Идентичностите и пристрастията заменят човека и пораждат фалшивото самосъзнание. Стремежът да се опазва фалшивото самосъзнание означава да се щадиш. Пощадата е окопаване в плиткото, тя е укриване зад прозрачното, бягство към смъртта. Затова и цветето на пощадата е умиране, от което няма прераждане. Тази смърт се нарича възел.

Психагогът изкоренява кълнът на пощадата и не позволява възелът да го сграбчи. Той се самооткрива, но и се самозахвърля; той се овладява, ала не държи на нищо в себе си. Да си безпощаден означава да въздействаш - навътре.

Всеки човек очаква признание от другите хора; всеки човек се втурва, за да придобие това признание. Ето го кълнът на нагаждането. Да очакваш признание е страст да потвърждаваш идентичностите си; да се втурваш, за да добиеш признание, е да се пристегнеш във възела. Плодът на нагаждането е конформизъм, от който няма събуждане.

Психагогът изтръгва кълнът на нагаждането и не позволява тълпата да го погълне. Той без пощада се самоотрича, така се изплъзва от страстта към признание; той се озовава безидентичен сред другите, така успява да счупи познанието им за самия него. Да счупваш означава да въздействаш - навън.

Психагогът е несравним в умението на едно-единствено нещо: да въздейства. Как се случва това?

Психагогът няма навици; липсата на навици не се забелязва, но винаги се усеща. Психагогът няма цели; липсата на цели трудно се разбира, но винаги обърква. Психагогът разиграва навици; ничии навици не личат толкова добре. Психагогът чудесно дефинира цели; няма цели, които да бъдат планирани по-добре. А липсите и игрите на психагога са реалност, превъзхождаща идентичностите и пристрастията на редовия човек.

Психагогът въздейства с отсъствията си и се изгубва в присъствията си. Когато го няма, го помниш; когато е при теб, го забравяш. Ненавиждаш го, защото го харесваш, обичаш го, защото те счупва.

Начинаещият в психагогията поставя въпроса как се постига безпощадността днес и в този миг? А психагогията отговаря така:

Проследи склонностите си – с коя ръка се храниш, на коя страна спиш, кои фрази използваш, кои мисли протичат в главата ти. Да проследяваш склонностите си означава да се дебнеш. Психагогът не се дебне за удоволствие, той е хищник и се дебне за да унищожава. А унищожението започва с въпроса – Кой си ти? Мъж ли си, стани жена; чиновник ли си, стани пот и черна длан; имаш ли име, отдалечи го от себе си. Всяка твоя идентичност е твое его, отнеси се без пощада към него.

Уловилият очарованието на психагогията, пита как се прави счупването сега, в този момент? Психагогията веднага дава своя отговор:

Когато срещнеш съседа си не мисли, какво мисли той за теб. Щом те доближи началника отпусни се и го срещни, той е редови човек. Да счупваш започва с това да гледаш навън, без да гледаш как навън гледа теб. Така се начева истинското гледане. Онзи, който гледа с крепкото съзнание, че дори видян е невидян, започва играта на психагога. Психагогът не играе за удоволствие, той е дивен танцьор и изкусен играч, който счупва. А счупването започва с въпроса – Какво правя? Психагогът приближава по правата и счупва по маневрата. Всичко, което върши е ясно и разбираемо и никой не го пита “защо”. Ала няма такова нещо, което психагогът да извършва само в една писта: действията му винаги водят през две порти. Всяка чужда идентичност е его, по правата психагогът се запознава с това его, а по маневрата го счупва.

Психагогията учи, че всичко е променимо! Нещо повече – психагогията променя всичко!! В психагогията промяната се нарича разообразяване.

В живота и смъртта има две тенденции. Едната е тази на редовия човек и се нарича овъзляване, другата е на психагога и се зове разообразяване. Социалните дела овъзляват, а психагогическото въздействие разообразява.

Няма трудност в това да се разбере що е овъзляване. Възелът е скупчване на идентичности и представи; в редовия свят овъзляването се нарича прогрес и цивилизация.

Трудността започва с осъзнаването на това що е разообразяването. Психагогията се справя с тази трудност, допитвайки се до психологията. А психологията прави едно деление – между разнообразяване и разообразяване.

Човек може да разнообрази храната или любимите хора. Всеки стремеж да се разнообразява води своето начало от пощадата. Неспособният да променя себе си, сменя храната; неумелият да става друг и друг, заменя любимите хора. Психагогът не се занимава с разнообразяването, редовото деяние. Той подхожда към една и съща храна по безброй различни начина, психагогът вижда и предизвиква в един и същ човек човешкото във всичките му прекрасни лица. Той не щади себе си и винаги счупва другите. Ето я психологическата разлика между разнообразяване и разообразяване.

Психагогът променя всичко – и навътре, и навън. Разообразяването е оная промяна, която смайва и самия деятел. Тя го превръща, и превръща света около него. Идеята за психагогическото въздействие е безпощадна и счупваща промяна, наречена разообразяване.

----

Как психагогът разообразява вътрешния си свят?

В следващия психагогически къс знание: Психагогията III – Инстинктите.