Стори му рана, без да види,
уж е краска, ала жиг.

“Добре е да знаеш, че не е от особена важност да си харесван. Това го искат малодушните.”
Щом психагогът е в прахосническа маневра, той има грижата да държи в ума си най-вече тоя съвет на Шуг. А това е така, защото страстта на редовия човек да бъде харесван е най-непоносимият сатрап, който владее мисълта му. Той категорично би отрекъл това, но неговата готовност да жертва всичко в името на тая необуздана страст е винаги решителна и непоколебима. Нито животът, нито истината, нито боговете имат важност, която да е равна на това – редовият човек да се чувства харесван.
“Във всяко свое действие вложи такова усилие, че да има по нещо, което да те прави неприемлив. Така ще възникне течение, което ще разболее тялото ти, но ще освежи духа ти.”
Всяка вечер с всяко заспиване, през нощта, както и през целия предстоящ ден и чак до следващата вечер, когато очите отново се затварят за идущия сън, човек е отдаден на единственото велико основание да се живее редово – “да бъда приет”, “да се харесам някак”, “да настроя по най-подходящ начин очите, които ме гледат”. Маньовърът на Прахосника е начинът, по който психагогът се освобождава от тази обсесия. И ако редовият човек пилее нерви, пари и живот, то психагогът прахосва идентификации. Ако социалното животно се е вкопчило в миража на своя образ пред света, то психагогът подронва и ломи точно този образ. Един недостатък, култивиран в съзнанието и поведението на психагога, е способен да го превърне от ходеща визитка в личност.   
“Щом някой потърси възможност да се хареса за сметка на твоя отрицателна черта, която сам и в пълна съзнателност си отгледал, то ти ще постигнеш близост, която никой възлюбен не може да постигне.”
И ако това “да бъда признат” е двигателят на социалното съществувание, то “недостатъкът на другия” е подпората, която поддържа всеки редови живот. 
Редовият човек не приема никого за повече от себе си; особено пък за много повече от себе си. Но балсам протича в неговата гръд, когато му се отдаде възможност да разкрие превъзходството си над някой, който осезаемо изостава от него.
Прахосническата маневра добива своите действителни психагогически измерения, когато съвсем методично и поне средносрочно психагогът култивира своя недостатък в очите на определен човек или група от хора.
Психагогът добре изпипва своите слабости. Той умее да се отнася към тях, все едно са му присъщи и ги разкрива на другите, сякаш са непоправими. Няма нищо по-въздействащо върху хората от това да им дадеш възможност да те оценят недобре. Особено когато споделиш с психагогическите жертви, освен своя недостатък, и техните мотиви за живот. Да оповестиш, че неуморно желаеш онова, което всеки желае, но да покажеш, че си по-малко способен да го постигнеш от тях, е връхната точка на прахосването. Тънкостта на тази Шугова маневра е да стигнеш дотам, вместо да отблъснеш другите от себе си, да съумееш да овладееш тяхното внимание.
И трезвеникът започва да изгражда образ на добре пийващ човек; целомъдреният се хвали с една наистина неприятна история; търпеливият проявява нетърпение в моменти, когато търпението е особено важно; благородният се превръща в алчен и завистлив, благият става агресивен, а енергичният – пълен флегматик.  
“Психагогическият недостатък е най-добрият начин да осветлиш своите истински недостатъци.”
Психагогическата идея, заложена в маневрата на Шуг, се състои в това да прахосаш собствената си нагласа да бъдеш харесван. Психагогът внимателно проследява начина, по който му въздейства въплъщението на възприетия от него образ-с-недостатък. Способността да издържиш гледката на този образ отваря и най-слепите очи.
Когато веднъж приемеш, че слабостите могат да бъдат и богатство, хазната на всичките ти недостатъци зейва. Тогава иде ред да прахосаш у себе си всичко, за което досега си затварял очите си. Разточителен е Шуг, вятърът му прояжда и най-бляскавите фасади.
“Лудостта на прахосването е един от най-грандиозните танци, които психагогът играе. Стъпките в този танц отбиват всяко очакване, отправено към теб; а със завършването на танца се оттича цялата пот и съзнание за това “как изглеждаш”.
В името на своето шестващо из света лицеприятие редовият човек не престава да живее в ритъма на това “какво се очаква от него”. Да не отговориш на чуждите очаквания и в същото време умът ти да не залудее в беса на оправданията, е силата на Шуг.
Социалното животно особено държи на това “да може да се разчита на него”. С тази похвала всяко харесване добива жезъл, корона и венец. Прахосническата маневра е танц, в който психагогическата жертва се подлага на невидимото въздействие на подронването, което разломява всяко “аз съм длъжен, защото” и “някой ми е длъжен, защото”. Психагогът добре знае, че свободата е свобода от дълг. Защото истинското име на дълга е вмененост и съзнание на роб. Да мислиш как изглеждаш, да желаеш да бъдеш харесван, е малодушие, което винаги добива грозната маска на социалната гордост.
“В края на всяко прахосване психагогът остава без фантазма за “себе си” и оголва другия от фантазма за “него си”. И тогава иде ред на майката на Шуг.”
----
Как психагогът понася живота извън илюзията?
В следващия психагогически къс знание: Психагогията V – Сардиянестиите.