Пътуване до Желен

Пътуване до Желен

     Датата е 29-ти Декември 2008 година, а ние сме се запътили към Желен. Това „Ние” се равнява на петима възрастни и три деца (поне ние така си ги наричаме) или иначе казано три кучета. Наближава новогодишната нощ, която ние решихме да прекараме в една къща на едно страхотно и леко диво място, каквото е Желен. За да се локализираме във въпросната къща, трябва да стигнем до Своге, откъдето до къщата може да се качат една-две коли заедно с приличното количество багаж, с което потеглихме, а останалата банда – пеша. Но не това бе най-страшното. 

     Като всяко едно подобно групово начинание, ние се нуждаехме от една прилична организация, която така или иначе нещо много не се получи. Няколко дни преди датата на нашето заминаване се правеха планове, графици и стратегии за нашето битуване там, сякаш ще се ходи на война, но добре, че война нямаше, защото в крайна сметка нещата се случваха от самосебе си във време на движение. 
По първоначалния план график, тръгнахме с две коли, като в едната бяхме аз и моят приятел, заедно с две от кучетата – Ера и Елза. В другата кола беше останалата част от бандата, заедно с третия четириног любимец, Арчи. Още преди да напуснем София, нашата кола реши, че й е време да ни скрои номер и съединителят безцеремонно отказа да работи. Това наложи да вкючим още едно возило в нашата експедиция и съответно да преместим сериозното количество багаж от едната кола в другата. В крайна сметка в новото ни возило се озовахме трима души и Ера, а в другото, съотношението между хора и кучета беше равно – две на две. 
С около час-два закъснение от първоначалния график, ние потеглихме. Мислихме си, че следващото ни приключение ще е прехода, който трябваше да направим пеша до къщата, но скоро се оказа, че сме далеч от истината. 
Четириногото приятелче в нашата кола, което вече споменах един-два пъти, е един Голдън ретривър, рошава косматка, която за съжаление освен симпатичната муцка и цвета на лъскавата си козина, е наследила и един лош ген от майка си... а именно повръщането по време на пътуване. Предвидливо не й бяхме давали да яде още от предната вечер, за да предотвратим инциденти по време на пътуването, но уви, това не помогна. Въпреки отворения прозорец на колата, който трябваше да разсее евентуални моменти на гадене у нашето куче, не свърши абсослютно никаква работа, освен да ми духа в главата и да се опитва да ми докара изострен синузит или поне някоя хрема. Генът си каза своята тежка дума, в употреба влязоха всички възможни кърпикчи (сухи, мокри и ароматизирани) и това доведе то първото ни принудително спиране.  
     По време на междинната почивка се оказа, че не само в нашата кола е имало приключения с главното участие на нашите косматковци. Арчи, другият по-рано споменат любимец, се оказа, че не е добре със стомахчето. Докато карахме след тях, се виждаше как и той излиза през прозореца и вее ушички, а спътникът до него ту слага шапка, ту я маха и явно имаше същият проблем като мен – дали няма и той да лепне някой остър синузит?! И така, оказа се, че по време на пътуването Арчи имал изхвърляне на мехурчета с аромат на кисело зеле. В колата не се диша, двата прозореца се отварят – бързо, спешно за наложително проветряване. Това си личеше явно, съдейки по реакциите на другия по-горе споменат любимец, Елза, която бързо, бързо избяга до спуснатия прозорец за капка чист въздух.
     При принудителното спиране на нашата кола, свалиха Арчи от другата и той в крайна сметка сервира една доста миризлива тортичка, която разнесе не чак толкова приятния аромат навсякъде. Е, почистването и проветряването на колите най-накрая приключи и ние отново сме на път. 
Принудителните почивки не бяха само по вина на нашите любимци... отбихме се да заредим малко гориво, скочихме набързо до една аптека, както и до един магазин, защото по време на движение започнаха да ни тормозят подозрения от сорта, че може би сме позабравили безценната кутийка с нес кафе (сякаш без нея не можем да посрещнем Новата година). 
     След около час и нещо пътуване, преодоляхме (на око) 50 км и финиширахме автомобилното пътуване на мястото, откъдето трябваше да продължим пеша. Както каза един от бойната дружинка: „Това бяха най-дългите 50 км!”
Преходът до къщата, на фона на останалите сладурски истории от колите мина безпрепятствано и дори може да се каже, че си беше една лежерна разходка в планината. В крайна сметка се позиционирахме в къщата... интересно какво ли ще е пътуването в обратната посока?!