След сутрешната доза от около един тон кафе и коктейл от витамини, мозъкът ми изпрати съвсем лек, даже по-скоро скромен (извинявам се за повторението на срички) сигнал към очите ми, които ме изправиха пред приятната утринна гледка на София, която точно тая заран бе решила да прилича на картина, нарисувана от пиян художник фантаст, който преди това е смъркал боя за обувки. Бодро поех въздух, докато бях застанал на прозореца и вместо очакваната свежест, която лъха всеки млад мъж, който вдишва с пълна сила от свежия утринен бриз, ме изпълни чудесното бензиново изпарение, гарнирано с фантастичния аромат на печени чушки от съседите под нас. Сега, тука е момента да отбележа, че за първи път изпитах гордост от това, че съм софиянец, защото ако бях някоя рожба на чистия въздух от някое китно градче от средна България, да речем, където в радиус от поне 60 километра няма работеща хлебопекарна, щях да се търкалям по пода, като дискретно прикривам спазъма на бронхите си, като излъжа, че си правя с ...