След сутрешната доза от около един тон кафе и коктейл от витамини, мозъкът ми изпрати съвсем лек, даже по-скоро скромен (извинявам се за повторението на срички) сигнал към очите ми, които ме изправиха пред приятната утринна гледка на София, която точно тая заран бе решила да прилича на картина, нарисувана от пиян художник фантаст, който преди това е смъркал боя за обувки. Бодро поех въздух, докато бях застанал на прозореца и вместо очакваната свежест, която лъха всеки млад мъж, който вдишва с пълна сила от свежия утринен бриз, ме изпълни чудесното бензиново изпарение, гарнирано с фантастичния аромат на печени чушки от съседите под нас. Сега, тука е момента да отбележа, че за първи път изпитах гордост от това, че съм софиянец, защото ако бях някоя рожба на чистия въздух от някое китно градче от средна България, да речем, където в радиус от поне 60 километра няма работеща хлебопекарна, щях да се търкалям по пода, като дискретно прикривам спазъма на бронхите си, като излъжа, че си правя сутрешните упражнения за корем.

Сутрешният ритуал по обличане премина сравнително бързо и без инциденти, като изключим това, че докато си обличах тениската, настъпих кабела на китарата ми, което автоматично ме накара да отстъпя назад, точно толкова рязко, сякаш самите троянци ми се явиха наяве с всичките си копия и лъкове, което пък доведе до титаничен сблъсък на моето тяло с бюрото ми и в крайна сметка резултатът беше счупена чаша за кафе. Бих казал, че претърпях поражение с чувствителни загуби. Едно на нула за проклетите троянци! Бърза справка с часовника ме уведоми, че колкото и да ми се иска, в момента нямам излишни 24 часа, в които да се размотавам, да се напия, да се обадя на приятелката си, да правим секс и да се донаспя. Нахлузих си най-старите дънки, нахлузих си и най-старите кецове. Нахлузих си обаче чисто новата ведра усмивка тип: "Аз се радвам на всичко, дори и на лайното, което настъпих току-що" и се изнизах от нас като пръдня из гащи.  

Повървях до трамвайната спирка, като по пътя се подготвях за един много важен епизод от рутинното отиване на работа, а именно возенето в трамвай номер 5 и интимността, която предлага този оазис за бедните измръзнали души, отдавна не усетили човешка топлота, пък и миризма, ако трябва да сме честни. Застанах на трамвайната спирка, стърчащ като кактус насред пустиня и зачаках синьо-жълтото чудовище да отвори своята паст и да ме погълне. 3, 2, 1, и се намерих заобиколен от десетки различни физиономии, изпитващи: яд, страх, отчаяние, но най-често типичното за българина безразличие. Не бих казал, че съм много възрастен за своите 23 години, но в главата ми удобно се намести, както впрочем направи  и сто килограмовата леличка до мен, един спомен от около преди 10-12 години. Споменът не е кой знае какво и няма от модерните в последно време скъпо струващи специални ефекти, но пък си струва да го споделя. Спомних си, че когато бях дете, хората в трамвая бяха по-усмихнати. Имаше много непознати, които по-скоро завързваха приятелски разговори, когато се случеше някой да бъде настъпен и като цяло вирееше обстановка на приятелски дух. В ушите ми звучеше фразата на Дейв Матюс "daddy when you're gonna put me in a song". Предпочетох да се отдам на магията на песента и да се изолирам от обикалящия ме свят буквално! Изведнъж и на мен ми се прииска някой да ме сложи в песен. Всичко да върви хармонично, весело и без излишен зор!