Размисли по тъмно

Качвам се и блъскам вратата на колата. Ето, устремена съм - пътя е пред мен. Паля цигара и мисля. Гледам съсредоточено. Уличното осветление ме гледа в контраст с непрогледния мрак. И хем изглежда празнично, хем безумно самотно... 

Колко ли чужди подобни на моите мисли приветства, споделя, изпраща.. А аз отминавам, но след мен всичко остава същото. Потрепвам.. Аз съм само частица от тук, от сега, от този момент и ето мигвам и вече съм там, вече съм с няколко секунди напред или всъщност назад? Вече ме няма... 

Преди години, когато съм се родила, живота ми е подарил голямо бяло платно да го оцветя, както пожелая. И като дете с пъстроцветни пастели драсках безумно, налудничаво, обладавана от свои идеи. Надрасках го цялото. 

Сега - години по-късно, цветовете на пастелите ми избледняват. Платното става все по-малко. И аз се уморих. Нарисувала бях сърце, някъде там, на платното.

И по толкова пътища тръгвах, че не помня вече къде съм била. Раздавах от себе си -от други взимах. А сега - бягах . 

Дръпвам силно от цигарата и издишам, а мислите ми като дима се блъскат в стъклото, заменяйки се от нови.

Всеки човек е и добър, и лош. Всеки избира какъв да бъде. А аз каква да бъда сега, лутайки се в тъмната нощ - безпътна, на себе си само нужна с разбърканите си мисли..

И разбирам. На моето платно, на моят лист - това съм аз. По моят път, в моето време - толкова истинска ще продължавам да бъда. Колко ми е ценно времето, а как понякога го пилея. Нека днес да ми е тъжно - така съм си избрала- в тон с мрака, сълзите преглъщам и отбивам от пътя. 

Колко пъти отбивах в този живот, за да се скрия, за да се наплача, за да стисна зъби да сложа усмивка на това лице и да тръгна. 

А мислите - тези луди разноцветни пеперуди.. Летят и се превръщат в думи, докосвайки може би - чужди платна. 

Днес не мога да ги спра. Тази нощ те искат свобода.