„От коя страна на неизбежното заставаш сам решаваш.“
Любчо Иванов
Пътят, водещ към не съвсем малкото селце, е тесен и доста криволичещ. Вечерният сумрак прикрива очертанията на асфалта, нескопосано позакърпен през летните месеци. Нарядко автомобили проблясват с оттенъците на спусналата се вечерна мъгла. Пътуването е кратко и почти потънало в топлината на купето, в което се чува само лекото сумтене и преглъщане на останалите пътуващи. Времето за този сезон е дори приятно приветливо. Заледените пътища на Предбалкана са останали с празното бяло и снежно очакване.
Пристигаме по вече познатия път, който в едни далечни години преминавахме многократно. Само дето днес се завръщаме в началото на края на този път. Не намирам почти никаква разлика – освен липсата на онзи не особено приятен мирис на бензин, който винаги присъстваше в колата, която тогава имаше семейството ни. Светлинките стават все по натрапчиво присъстващи – в началото минаваме покрай голям завод, след това идва училището, което ...