Шшшт, тихо! Недей да  ми говориш, така или иначе зная как се чувстваш. Не искам да ми разказваш пак, колко си  празно, уморено и същевременно тръпнещо в очакване на нещо ново, нещо различно от  скучните сивотии на ежедневието, нещо емоциониращо и истинско. Не сърце, спри! Моля те, не ме натъжавай за пореден път с жалкия ти копнеж за онази прекрасна, изрисувана с цветовете на  надеждата любов! Тя живя единствено във съкровенните ти мечти и в тайното ти желание да живееш изцяло в името и, в копнежа ти да обичаш до полуда и до край. Тази ти мечта е красива, признавам, но нереална, скъпо мое сърце. И понеже тя е тъй примамливо съвършенна и чиста, ти предпочиташ да вярваш наивно в нея и да търсиш любовта, да се отдаваш изцяло, а в замяна да получаваш лъжи - красиви, изписани от ръцете на художника на мечтите и на онова нещо, което повечето хора наричат любов, но въпреки всичко нищо повече от лъжи. А после? После и хората  одумват слабоста ти, присмиват се на сълзите ти, радват се на болката ти както свиреп звяр изпада в екстаз виждайки агонията в очите на безпомощната си жертва и същевременно идват да те успокояват, да се преструват, че са ти приятели с фалшиви, мили думи и измамени лица, а ти се питаш, какво  лошо стори на света, че заслужи толкова презрения, лицемерия и неразбиране. Да...неразбирането е най - лошо. Толкова много хора - шест милиардно население, а няма нито един, който да те разбере или поне да иска да те разбере, да сподели радостите и тревогите ти, вечер в полунощ да седне  при теб до камината, да те хване за ръка, без да казва нито дума, просто да те погледне топличко... Това би ти стигнало, би ти дало смисъл, би те накарало да усетиш, че все пак може и да има любов, такава, каквато си я представяш. Не, сърце, недей да плачеш с кървави на никому ненужни сълзи. Никой няма да ги забележи, никой не забелязва дори теб, камо ли сълзите  ти. Недей да викаш и зовеш отчаяно за помощ и утеха. Никой няма да те чуе. Хората са глухи за риданията ти. Хайде, помогни  ми да се изправя и да тръгна на някъде без да се обръщам към миналото. Тогава, когато силно вярвах в любовта! Остави спомените за нея да избледннеят бавно с времето - няма да боли повече от колкото боли сега. Нека се удавят неизбежно в тъмната дълбока река на вечната забрава. Да заминем на някъде - само ти и аз, сърце. Поне на теб имам доверие, защото те познавам и до болка разбирам наивноста ти. Нека забравим за всичко - било и не било, да изградим остатъка от тъжните си дни в един изцяло наш свят, без повече излишни илюзии. Хайде, тръгваме ли?
   Но какво питам се, какво ще ни остане на този свят,ако убием единствените си щастливи спомени - спомените за любовта и как ли ще живеем без моментното и все пак неповторимо щастие което носи тя, как ли ще живеем без любов, надежди и мечти?