Карам.
 По празни улици и наводнени булеварди...
 Ремисия... ревизия – накладките са мокри...
 Скоростта ме държи... на скорост...
 Крехки сме, почти колкото Живота, почти толкова временни... и почти толкова безсмислени!
 Аквапланингът ми мирише на блатото, от което издрапвам... полека...
 Гоня – далече, далече, далечеТО...
 Трябва да ме осъдят – международно – в Хага... заради заровените под жилите ми гласове, заради изплаканите усмивки, защото някъде, някого съм издънил...
 Захапвам 9-милиметровата си празнота, защото Юни тази година е като миналогодишния Октомври.
 Липсваш, а десният ми крак винаги е подготвен за отсъствието ти.
 Мирише – на лято, почти на лято... почти на теб.
 Очите търсят, пръстите се вкопчват, ноздрите попиват...
 Милисекунда – между мозъка и спирачката, между ударника и набцето, межу Ако и 70 кг телесна маса, която патологът ще запише като Беше...
 Път има винаги – търси смисъл!