За да мога да усетя силата на земята, по която ходя…

Трябва да надникна дълбоко в нейните недра, там, където земните пластове се изграждат, нагъват и разместват, за да създадат твърдост, която крепи моя свят.

Да тръгна боса по тревата, когато росата току-що е окъпала лицето на земята.

И да пробия рохкавата пръст с покълващо стръкче свежест и зеленина…

За да почувствам силата на въздуха, който изпълва гърдите ми…

Трябва да се издигна на крилете на вятъра. Да танцувам блус с крайморски бриз и танго с ураганите. Да ги оставя да разбъркат косите ми, да разкъсат дрехите ми и да ме вдигнат високо, там, където бурите се събират на приказка…

За да докосна силата на огъня, който топли тялото ми…

Трябва да се върна много назад във времето, в първичното лоно на пещерата, когато огънят топли,  храни и събира хората, брани ги от враждебния свят и осветява пътя им.

Да сляза дълбоко в сърцето на земята, където клокочещата лава се разлива като по вени и брани крехкото равновесие на общия ни дом.

Да поема дима от пламтящата савана, опожарените гори и неизригнатите вулкани.

Да последвам изгрева в пустинята, там, където миражите са отстъпили място  на вечните пясъци и слънцето изплува над тях като от утробата на безбрежна девственост.

А после да последвам едва мъждукащата светлинка, която има силата да те изведе от най-мрачните дебри на съзнанието…

За да вкуся от силата на водата, която попива жаждата ми…

Трябва да се изкача високо в планините, там, където се раждат изворите и кристална, непокварена свежест слиза полека надолу.

Да отпия от перлената лазурна чистота на езерата.

И да отплавам на гребена на вълната към хоризонта на океана, а после да се оставя на ласките на прибоя…

За да се слея със силата на металите, които извайват стоманения ми свят…

Трябва да вляза в пещерите, там, където се ражда рудата и на жили прорязва планините.

Да надникна над рамото на първите хора и алхимиците, които топили металите и търсели философския камък.

А после да застана пред пастта на доменните пещи и да се стека като капка вряща пот по лицата на леярите…

За да почувствам силата на любовта, която ревниво обсебва същността ми…

Първо трябва да премина през ада на болката от толкова минали грешки и фалшиви докосвания, съмнения и несбъднати срещи.

След това да те помечтая отново, да те изградя от онези парчета, които се раждаха в сънищата ми, живяха в бляновете ми и се разбиха в илюзиите ми. Да те видя в съзнанието си – пречистена и омиротворена.

А после –  гола и боса да престъпя към теб, да потъна в прегръдките ти и да се изгубя в очите ти – в някакво безвремие, само за нас.

Нищо повече, само миг на свещи и  тихичко: Мъничка моя…

За да мога да усетя силата на любовта, трябва да те сбъдна…