abased (Светлин Николов)
30 118
20 апр. 2007 г., 00:28

шумът 

  Эссе
1407 0 3
1 мин за четене


толкова исках да е тихо

вкъщи пазя екран със залези, синьо небе и шепнещи листа и цветовете...
смесени така...
че да ме изтръгнат от главата ми

обратно вкъщи...

да слушам тишината
да я оставя да тече през нервите ми
и да отвлече крясъците някъде на тъмно...
да мога да гледам небето
и да знам, че няма никой...
и да мога най-накрая да вдишам, без да се задавя...
и това е моят дом, където оживявам...
и се храня от сенките, пропити в стените...
и пръстите потъват в светлините
докато не мога да поема повече от чувството...

...колко много съм загубил

и всичко, което правя, е точно, каквото трябва..
без да знам... без да мисля...
вижте ме... кой знае кой съм аз... аз съм аз точно тук...
без тяхната отрова...
без да бъдат завързани към мен...
мога да се протегна на километри...
мога да бъда щастлив...
и не мога да повярвам, че съм искал да прогоня тишината преди да си тръгна...
защото тя извира точно от тук...
и лъчите я носят из стаите... за да блестят сенките ни...

толкова е тихо...

спокойно...

и празно..





те...


къде са...

гласовете...




защо...

защо ги няма...




къде е!?

КЪДЕ Е ГЛАСЪТ ТИ, МАМО?

© Светлин Николов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря Иначе това е само единият слой
  • ...И понякога когато анандамида в мозъка му се е свързал с това за което е създаден от Бог да се свързва, тогава понякога връща лентата през главата си, красиви кадри от детството, кадри със слънце , кадри с прегръдки, тъжни кадри на първа самота в които едно дете си играе самичко на килима в празната стая, времето минава много бавно, през прозореца нахлуват тънки слънцеви лъчи прецедени през шумата на лозето...Превърта едни и същи кадри толкова много пъти, че лентата почва да се изхабява и еуфорията постепено намалява и това е много тъжен момент и някой смятат, че е по-добре да оставиме тези кадри дълбоко вътре в нас и само понякога когато се сетим за тях да им се радваме истински, но аз не смятам така.
    Поздрав, есето е яко.
  • Всеки иска да порасне.. да се махне...на място далеч от контрол.. а накрая единственото му убежище остава именно там от където е искал да избяга...но връщането е почти незвъзможно... парадокси... целият ми свят е парадокс.. мразим когато ни е тихо.. а в шума скърбим за тишината..............
Предложения
: ??:??