Прошката...

   Вие умеете ли да прощавате? Умеете, така ли?! Добре, но наистина ми се иска да съм за миг у вас и да видя какво влагате в това понятие. Иска ми се да знам какво влагам аз в него.

   Спомням си, че когато бях малка и по филмите някой казваше - „прости ми" наистина не разбирах какво искат да кажат, дори аналогията беше с простиране... защото някак пропускат да ни научат на това да прощаваме, защото църквата ни учи (но кой ли се заслушва в проповедите). И някак оставаме ощетени в това да имаме умението, което би ни помогнало да съхраним себе си в този свят. Ден след ден, когато се натрупват все повече наши и чужди прегрешения, когато те започват все повече да ни тежат, нещо в нас започва да се бунтува. Да ни кара да се замислим, че има и друг начин и път. И този начин е прошката.

   Днес отново правя аналогия... с простора. Но вече не така наивна и усмихваща, а с простор като нарицателно за свобода и безкрайност. Защото това понятие събира в себе си всичко потребно, за да можеш да простиш и всичко идващо след това.

Какво имам предвид ли?

   Ще започна отзад напред. Ако някога наистина, истински сте успявали да простите, вече ме разбирате, защото сте усетили какво бреме пада от плещите и дори по-навътре, от душите ни, когато простим.  Това е свободата, от една страна на избора как да постъпиш, и от друга на това да се освободиш от всичко, което би те задържало в земята на терзания, съмнения и мисли как да се справиш. Да, има и други пътища, но и вие като мен знаете колко нездравословни и ненужни са те... Отмъщение? - кому е нужно? Нима, когато извършим още едно зло, не правим земята по-тежка и по-близка до ада? Терзания? - питали ли сте се, че спокойствието, което мечтаем зависи от нас? Да, така е, знаем го, но неясно защо все оставяме този заложен в нас инстинкт някъде в небитието на непотребното.

   И остава пътя на опрощението... най- светлия, най-чистия и най- верният път. Да... и най-трудният (понякога). Защото да простиш се изисква и много, и малко. Малко е, когато си се научил да прощаваш, когато вече си узнал и осъзнал колко голяма сила е силата на прошката. Как тя се връща в нас като пролетния вятър разлистващ младите клони и пораждащ ухание на свежест. Много е, много трудно, преди да си си позволил да се научиш. Преди да си усетил онази свобода, която идва след опрощението. Преди да си се извисил над дребното и болезнено човешкото. 

   Но трябва и простор на самата душа, на нашето съзнание, за да умеем да простим истински, не само на думи, не само на повърхността (а отвътре да гризе ни останала проказа на терзанията).  Да простим истински, означава да приключим с това завинаги и да не му позволим то някога да ни нарани отново. Истинската прошка е най-сигурният щит. Тя е тази, която ни пази и ни дава силата да сме по-високо от това, което ни е наранило, правейки ни недостижими за него.

   И разбираме, че сме успели да простим истински по лекотата, по всяка глътка въздух, която ни изпълва изцяло и сякаш сме с една идея по-леки и по-извисени.

   А непростимото? Знам, знам че има и много тежки неща. За тях...  ме е страх да мисля.  И тях няма сега да изписвам с думи, с единствената мисъл и молитва никога да не дойде момент така да изпитат нашите вяра и сила да прощаваме истински...

 П.П. Нека добавя, че темата за опрощението има още много измерения, но в това есе исках да покажа една чисто рационална и ежедневно достъпна гледна точка. Защото е лесно да философстваме, но когато опре въпросът до това да приложим думите, тогава идва трудната част на битието.

С най-добри чувства се надявам да се запитате колко пъти сте прощавали или ако не сте, колко ви е струвало цялото време, в което сте губили себе си в опити да намерите друг път. И наистина бих се радвала, ако се е зародила във вас поне една искра, носеща светлината на пътя, водещ към нашата прошка. Защото всяка въздишка по него струва много повече от хиляди дихания по изтерзаните крайъгълни камъни на отмъщението, ненавистта и собствената ни разруха...