Да се събудиш оздравял….онзи момент, в който усещаш само соленият вкус на преминалата висока температура. Халюцинациите са в миналото. Не ти се привиждат мостове, нито кръстопът, а за обратен завой да не говорим. Онзи момент, в който усещаш главата си просто изтръпнала, но не те боли. Знаеш, че нещо е минало през теб, помниш силата, треската, парещата ненавист от докосването на чужди чаршафи. Умората дори да отдръпнеш ръка. Помниш тръпката на очакване, когато отвориш очи, да намериш сили да станеш, да имаш апетит за препечена филийка, да се усмихнеш на слънчевия ден, да повярваш на виолетовата нощ, просто тръпката на очакване да бъдеш, да се случиш, да се познаеш отново.

И ето, че цяла нощ спиш с отворени очи, с надежда, че ако се вслушаш в себе си, в тялото си, в емоцията си, ще се почувстваш отново жив, всяко мускулче ще е отпаднало, но със завърнал се спомен за предназначението си. И някакво усещане за подобряване се пробужда в теб, ти си сънен, регистрираш го, но го оставяш да се изтече до сутринта, за да си сигурен, че не е среднощна заблуда. Леглото вече може да не е същото. Въздухът може да е по-влажен. Звуците и вибрациите да са различни. Градът да е друг. Но най-накрая ти си отново същия. Онзи, който беше преди да се заразиш. 

И дори не знаеш кога е дошъл този момент, момент ли е бил или цяла вечност. Но сърцето ти вече знае това, за което тялото ти все още бълнува. И се обръщаш навътре и търсиш онези симптоми на безсилие и тъга, онзи горчив чай от липа, който дори лъжичката мед не подслажда. И не ги намираш. И започваш да изпитваш страх, искаш да си сигурен, пипаш челото, предпазливо си сготвяш пилешка супа. Усещаш вкуса й. Обуваш скъсаните дънки и кецове, поемаш въздух и оставяш слънцето да те докосне.

Телефонът звъни. Вдигаш с усмивка. „Вече съм по-добре. Чакай ме. Идвам.“