„Боже, колко мъка има по този свят, боже!"
Й. Йовков
До този ден не знаех нищо за сина му...
Той седеше на пейката пред кооперацията и беше обхванал с ръце побелялата си вече глава. Нещо, явно, много му тежеше, защото, когато минах край него, не си вдигна главата, не ме спря, не ме закачи както обикновено - „Как си моето момиче, върви ли любовта?" Само слабоватото му тяло леко потрепера. Спрях се :
- Здравей, чичо Лечо - поздравих го аз и веднага след това го попитах - Нещо лошо ли се е случило?
Чак сега приятелят на моя баща, защото те двамата бяха много близки още от строежа на кооперацията, вдигна глава. Видът му направо ме изплаши. И без това матовото му лице беше съвсем потъмняло, бръчките му бяха станали още по-дълбоки, а иначе красивите му черни очи гледаха и мътно, и блуждаещо.
- Какво е станало? - отново попитах аз и една едра буца заседна на гърлото ми. Той продължаваше да мълчи и аз реших, че трябва да седна до него. Все така безмълвен, чичо Лечо ме прегърна през рамо и очите му се напълниха със сълзи.
- Туй момче ще я умори - гласът му сякаш не беше неговият. Звучеше тихо и много, много тъжно, но сякаш това, което се беше случило не само го бе натъжило,о и ядосало.
- За сина си ли говориш - хванах свободната му лява ръка и това като че ли го успокои.
- За него, ами. За кого друг. Идиот и непрокопсаник, ето какъв е моят Радко, я ! - Това „я" беше в неговия речник, употребяваше много често и когато идваше у нас да се черпят с баща ми, приказката му се насичаше с тези „я"- кания. Сега, още по успокоен, чичо Лечо продължи:
- Приеха леля ти Тинка в болницата.
- Е, ще полежи, ще се оправи - казах, колкото да кажа нещо, защото знаех, че и без това ще си каже всичко, което му тежи.
- Не, моето момиче, няма да се оправи. Ракът ще я довърши съвсем скоро. И затова е виновен моя хубостник, я. Милата, не можа да понесе този срам, синът й да е наркоман.
- Ама ти сериозно ли говориш, чичо Лечо? - Знаех, че Радко е много буен, знаех, че имаха проблеми с него в училище, даже, че няколко пъти бе задържан в полицията, но чак да е наркоман, не знаех.
- Сериозно, ами, как да не е сериозно, я. Даже вече е регистриран като наркозависим. Баща ти не ти ли е казвал? Нали той уреди да отидем на преглед в психоболницата, но сина ми, твърда глава, не увира. Отказва лечение и това е. Сега вече е късно, я.
Бях шокирана. Наистина, нищо не знаех. За първи път се срещах с трагедията на наркоманите, както се казва, лице в лице.
- Значи, нищо не може да се направи.
- Е, може, но е късно вече, я. Леля ти Тинка се заминава.
- Ама, чакай, от кога започна всичко това?
Чичо Лечо вече беше запалил цигара, всмукна като за последно от нея, после бавно и съвсем пестеливо изпусна сивобелия пушек:
- Ами, бая отдавна, я. Все искаше пари, ту от мене, ту от майка си. Това трябвало да се купи в училище, онова трябвало да се купи, и ние, простите, даваме. А той, серсеминът, ги давал за „дозички", я. Не само майка си, но и мене ще умори. И баба си. Оня ден й отмъкнал телевизора и го продал за 50 лева, я. Той сам си призна, трябвало да си вземе дози, я.
- Ужас, ужас! - Още не можех да изляза от шока. Това, което този съсипан човек ми каза, направо ме потресе. Чак сега си дадох сметка какъв кошмар, каква трагедия са наркоманите. - И сега, какво ще правиш?
- Какво да правя, я. Ще се моля на бога да даде на майка му повече дни. Макар, че няма спасение за нея. А и уреждам това диване да замине да се лекува в Испания. Там имало някаква комуна за такива като него. Май в някакъв манастир, я.
Чичо Лечо отново обхвана с две ръце главата си и отново замълча, и отново продължително. Какво ли има да си пати, милият с този свой син, помислих си аз и се изправих да си вървя.
Седмица след това леля Тинка почина. Два дни след погребението Радко замина за Испания...
© Кремена Желязкова Все права защищены