Там, където работя, имаме една врата, която много скърцаше. Скърцането на тази врата брутално, директно достигаше до централната нервна система на влизащите и излизащите от сградата. В един момент положението стана нетърпимо...
"Ужас!", "Каква е тази врата?!", "Няма ли кой да я оправи?!"... Хората масово недоволстваха...
Мина известно време, докато си оправим вратата. Знаете, че българската бюрокрация мисли глобално и затова не действа локално. А какво остава за един толкова банално битов, тривиален случай, какъвто беше скърцането на входната врата. Но макар и с бюрократично закъснение, вратата беше оправена и стана по-безшумна от стъпките на японка, която поднася чай...
Оправиха вратата и зачаках реакциите на хората.
Очаквах да чуя: "Браво!", "Ей, най-накрая!" или "Добре, че оправихте тази врата, не се издържаше!"... Но хората си минаваха - влизаха, излизаха, абсолютно безразлични към вратата. И никой не забеляза, че тя вече не скърца.
Тогава се сетих за онази история, в която се разк ...