Скърцането на клепачите

Чувах звука от скърцането на клепачите стържещи по зеницата ми. Усещах как студеният въздух се мята по спомените ми, главата ми се изпразваше, после пак се пълнеше с черни мисли, поосветени от зимата.
 Отблясъците на снега разплакваха така или иначе влажните ми очи. Тъкмо ще смажат светогледа ми. Не е ли малко, че напоследък светогледът ми съвсем се раздрънка.
 Подобно горчиво възпоменание на душата ми трябваше да бъде подкрепено с цигара и чаша марково уиски. Но по простата причина, че скъпият ми живот компенсира евтините предмети, се задоволих с чаша бира.

Тихо е.
 И колко шибани въпроси изплуват в главата ми.
 За това, което бях, и това, в което се превърнах сега. Исках да изпищя името си, но не го направих - струва ли си?! Та аз дори не зная чие е то.
 На някоя преди мен, която е знаела каква е, какво иска от живота си.
Странно как мракът поглъща болния ми мозък и той не се нуждае повече от име. Включвам на автопилот - вечер е, нямам сили да се боря за нещо чуждо. Тъмно е  - няма кой да ме укорява за мързела ми. Безнадежността на мечтите си оправдавам с вечното си бездействие.
Оставях ги на алчните и винаги жадни за сила и власт нищожества.
 Сега те са, защото се бореха, ами аз?! 
Аз стоях и наблюдавах армията си от влечуги и проядени мизерници, като кралица прекалено фина и крехка за подобни битки.  А те се мачкаха един друг, изтребваха се братя, повръщаха изядената власт и изплюваха кокалчетата й, които до сега основаваха нейната важност и крепяха силата й. 
Ограбваха се взаимно и озлобяваха все повече и повече... 
Време бе да събера дяволите си и да ги сгъна в шкафчето с надпис "АД", където цареше вечният хаос.
Понякога имам чувството, че се превръщам в една от онези бедни актриси, изиграли отдавна главната си роля, но останали неоценени от публиката.
Всъшност на кой му пука за публиката.  
Тази напоена със суета и болести маса, която би те запомнила, ако внезапно се спънеш и паднеш, ако объркаш репликата си или се съблечеш гол. 

Всъщност аз съм много самотна и объркана... всяка сутрин си казвам 
"Ще свикнеш." Повтарям си, че не всичко ще се оправи с времето.
А вечер промълвям тихичко - "Не свиква" и се пренасям с света на сънищата. 
Дори с затворени очи чувам скърцането на несъчетаемите желания на окото и клепача си.
Единият иска да види надежда, а другият го бута, за да го спаси, за да не се подвежда.