Чувах звука от скърцането на клепачите стържещи по зеницата ми. Усещах как студеният въздух се мята по спомените ми, главата ми се изпразваше, после пак се пълнеше с черни мисли, поосветени от зимата.
Отблясъците на снега разплакваха така или иначе влажните ми очи. Тъкмо ще смажат светогледа ми. Не е ли малко, че напоследък светогледът ми съвсем се раздрънка.
Подобно горчиво възпоменание на душата ми трябваше да бъде подкрепено с цигара и чаша марково уиски. Но по простата причина, че скъпият ми живот компенсира евтините предмети, се задоволих с чаша бира.
Тихо е.
И колко шибани въпроси изплуват в главата ми.
За това, което бях, и това, в което се превърнах сега. Исках да изпищя името си, но не го направих - струва ли си?! Та аз дори не зная чие е то.
На някоя преди мен, която е знаела каква е, какво иска от живота си.
Странно как мракът поглъща болния ми мозък и той не се нуждае повече от име. Включвам на автопилот - вечер е, нямам сили да се боря за нещо чуждо. Тъмно е - няма кой да ...