Стоя замислена на кея, гледам сините вълни и се чудя кога ще видя твоите очи! Вълните се разбиват със страшна сила в скалите така, както сърцето ми се къса при мисълта, че теб те няма! Ти си далеч, мое мило момче, усмивката ти ми липсва до болка. Думите, които ме карат да се чувствам щастлива, заглъхнаха в простора. Няма те!

   Минутите без теб са години, а часовете - вечност. Ти бе светлината в моя сивкав ден и топлината в студените нощи. Прегръдката ти бе за мен огнище, а милувката ти нежна като коприна. Но теб те няма!

   В сърцето ми зее пропаст, която чака да я запълниш с присъствието си. Студено е! Очакването е единствената ми надежда, но и то някога ще ме изостави така, както направи и ти. Боли ме! Самотата ме изгаря и изпепелява същността ми. Аз тлея като свещ с всеки изминал ден. Но как можеш да разбереш това като те няма!

  Болката се усилва. Аз бавно изчезвам и се давя в море от мъка. Кой ще ме спаси? С кого да споделя бремето си? Кой ще ме разбере? Нима никой не вижда, че в очите ми го няма онзи пламък, който блестеше като звезда на синия небосклон? Ако имаше някой, който да се вгледа в душата ми... Аз съм като отворена книга, но никой не иска да прочете съдържанието ми. Всички са слепи за болката ми. Сама съм!

  Сигурно дори един слепец ще усети онова, което ме убива. Слепецът е свикнал да усеща всичко около себе си, дори да не може да го види. Ако трябва всички да ослепеят, за да осъзнаят, че ближният им има нужда от подкрепа, нека това стане! Нека изгубят зрението си за миг! Може би след това хората ще знаят, че всеки има нужда дори от една мила дума в тези тежки времена.

   Хубаво е да имаш човек до себе си. Приятно е да знаеш, че има някой да сподели болката ти. Трябва да бъдем оптимисти и да вярваме, че някой слънчев или мразовит ден обществото ще прогледне. Хората са слепи за чуждите несгоди. Всеки гледа на него да му е добре, но...

   ЖИВОТЪТ ЩЕ Е ПО-ЛЕК, АКО НА ЗЕМЯТА НЯМА ТОЛКОВА СЛЕПЦИ, ВГЛЪБЕНИ В СОБСТВЕНОТО СИ СЪЩЕСТВУВАНЕ!