Стар спомен
 
  Защо и днес не съм това дете, което слушаше в захлас звъна на кристалните чаши пълни с вълшебна течност от която не му даваха да вкуси никога? Шампанско я наричаха големите и я пиеха единствено по празник. Защо не слушам пак гласа на птиците и мърморенето на старите дървета? Защо ли не долавям вече радоста във въздуха? Защо ли плача днес като се сетя за оная русолява главичка и онези чисти, честни сини очички на детето безследно изчезнало в мен?
Обичаше то да играе с хвърчилата. Възхищаваше се да ги гледа дълго как прорязват небесата и простора, колко са напети, колко волни са. Наивно смятат, че светът им е в краката. Летят, гонени от вятъра под жарките лъчи на прелестното слънце и с онази вяра в доброто и в чудесата.
Смяташе детето "колко са свободни хвърчилата". Искаше и то да се научи да лети на воля в безкрайния син простор на свободата, вятърът косите му да роши, а слънцето да свети за него над чистия му детски път и да прогонва всяка нотка на тъмата. Така си мислеше детето...
   Но вятърът забърза своя ход и свирепо засвири жестока песен, повика тъмните облаци и те скриха слънцето. Скриха го от сърцето  на детето. А хвърчилото? То се притесни, усети тъничката корда свързваща го със земята и с живота. Преобърна се веднъж - дваж нестабилно, хвърли тъжен поглед към света и тогава кордата се скъса, оставяйки го без крила, скъса се с агонистичния вик на безсилието, но брулещият вятър всичко заглуши. Хвърчилото осакатено съвсем само остана срещу злобата на вятъра, "Сбогом" каза и потъна в тъмата...
   А детето?...То порастна. Видя как падат хвърчилата и колко лесно се троши чупливата изящна същност на мечтата...