Студенината плъзна по тялото ми. Стъпалата, дланите, устните се гърчеха под мраморните плочки в банята.Мокро е,осезаемо хладно.Кръвта изстива постепенно в жилите ми.Умирам ли?Какво е болката? Само физическо усещане? А духът? Ах, той е още в тялото! Успокоявам се отново. Зрението обхваща част от старите мебели, остатъците от повредената прахосмукачка, и потъва в синкавината на оставените до краката ми чехли.Още съм тук! Издишам, но през устните. Сетивата не престават да наблюдават наоколо. Виждат печката, оставена в дясно, непотребна като възрастен човек.Цветовете и, напомнят за миналия век. До нея-бойлер, лампичката е червена, сигурно работи. О! Какво става?Чувството е странно като саждите в комина на селската къща. Онази къща, от детските ми спомени. С баба и дядо в нея!Много ги обичах!Те бяха зрънцето, от което поникна вярата ми в хората. Сега тях ги няма. Пустотата е моето ново първично състояние.А светът е със сиво-бежави краски, мирише на мухъл. И на парафин...
Студенината плъзна по тялото ми. И стъпалата, и дланите, и устните се гърчат под мраморните плочки в тази баня. Времето сигурно е хладно, прекалено дори, за да стопли то сетивата ми. Дано срещна спокойствието като мой единствен и истински приятел!Очите ми межделеят в тясното пространство. Болката е с привкус на морска сол-колко пагубна е тя! Хората ги няма, за да утолят неистовата жажда-за малко чешмяна вода...
Студенината плъзна по тялото ми...Солта-болка- унищожава...
Колко много сол!
© Ана Янкова Все права защищены