Човекът гледаше рекламите по Нова телевизия и сякаш скучаеше.
Над него една светулка трептеше тревожно около лампата в стаята.Нейните очи не привличаха цветовете на дъгата след дъжда... Тя светеше, когато навън всичко е обвито в пашкула на съня.
Тъмнината бе повторната нейна природа. Вторичният живот се съживяваше след първичното трептене на тази светеща точица.
Тревогата на светулката се предаде и на седящия човек. Той нервно се прозя, потърси кутията с цигари, но явно не я намери и промърмори нещо под носа си. Спеше му се, за секунди си помисли да си легне, но холът се изпълни с упорити въздишки.Имаше още време до полунощ.
Лампата продължаваше да свети.Като нея- светулката, с нежното име Светлана.
Този ден тя изпита угнетеност от обида, нанесена от добър приятел. Чудно как една раздяла с доверен другар, затваря очите за видимото!
Чудно как за часове се променя съдбовно посоката на живота!
Чудно ли?
Оказа се,че  е попаднала в обикновена стая, между четири стени, с мебели, печка, маса, телевизор, книги... и тази полюлейна лампа.
Човекът, с досада следеше филма по един от каналите.
Светулката осветяваше самата себе си, за да се слее с безкрая, с пространството на очакванията. И ако щастието и е краткотрайно, то е защото са наранени нежните перлени крилца, венчето около малкото тясно чело, и устните, от които можем да пием нектара на радостта.
Ако всички ние успеем да се научим като Светлана как да се справяме с болката и тъгата, не бихме затворили своите очи за клопката на отчаянието.Ще мислим повече по какъв начин да балансираме изгарящите чувства по въжетата на любовта. За да срещнем онази-изпепеляващата обич!И няма да се налага да търсим повече.Няма да сме уморени и отегчени.Тогава тишината е ще пристан за отмората.
Светулката тревожно трептеше около лампата и плачеше. Чакаше покоя, а сърцето измерваше ударите на нощта.
Човекът реши да поспи и угаси светлината. Не разбра,че тъмнината може да е надежда, но и огън,от който се умира...