Когато ме прегърне твоето сияние,
искам да чуя истинската ти история.
Ти се прокрадваш към мен. Страхуваш се…
Продължаваш… спираш… отново се прокрадваш…
Правиш експеримент с подобното.
Искаш да разбереш,
защо има толкова обвивки
около душата докато я достигнеш.
Сега се вглеждаш в мен
и мислиш, че, стигайки ме
ще намериш този отговор.
Тялото ти продължава…
После се връща…
Но е само тяло…
Обвивка…
Трябва ми повече от видимото
за да те прегърна.
Телата се превръщат в повече
от два ходещи крака.
В тях са вселени огнени заряди,
за да вдъхнат живот на обвивката.
Започвам да те откривам
и искам да се науча
да те познавам.
Кладенец…
Това ми споделяш за себе си.
Приличаш на хиляда отлива,
неискащи да бъдат разгадани…
Душите ни се скриват в обвивките на топло.
Вече сме пораснали…
Усмихваме ли се на малкото дете
или плачем, усмихвайки се, че вече не сме
по детски невинни?
Вече сме се забъркали в безброй лъжи,
за да не научи никой
колко сме раними в действителност.
Скриваме се навътре в рачешката къща,
за да се предпазим.
Ставаме отшелници,
заключени в обвивка.
Тревожим се, че все повече се изолираме,
но се успокояваме, че заключваме душите си... само за нас.
Мислим си, че това е начин да се предпазим.
Защо?
Страх…
Създадени сме… да…
Да търсим… да откриваме…
В един момент се събуждаме.
Тогава откриваме…
Искаме да избягаме от този отшелник,
в който се опитва да ни впримчи обвивката.
Много ходещи тела…
Трудно е да откриеш заряд,
който да разкъса обвивката си
без страх.
Прераждаме се,
за да можем да погледнем отново
своята плът и да си кажем,
че все още не сме оплетени
от лъжи.
Все още сме невинни…
Кораб в морето…
Ято чайки…
Една е отделена,
кацнала сама на върха на мачтата.
Чайка, която е изпратена
с цел да разбере
дали има други като нея.
Дали някоя птица
ще разкъса обвивката си,
или няма да забележи,
че вече се е оплела в хиляди лъжи
и без да обръща внимание,
ще продължи.
Чайката ги забелязва.
Няколко от тях започват да се кълват.
Литва към тях… Застава между тях.
Знае, че това е начин да ги спре.
Знае, че ще пострада.
Прави го и неизбежното се случва.
Раненото и тяло полита право надолу
и се устремява към върха на мачтата,
откъдето е излетяла преди малко
със силен огнен заряд.
Не се страхува.
Знае, че трябва да го направи.
Знае, че един ден другите
от ятото ще се замислят.
На крилете им
ще се появят очи…
Искам да те опозная.
Искам да разбера какво се крие в твоята душа,
но само, ако ти ми дадеш…
Иначе отказвам
и то заради теб.
За да не се почувстваш беззащитен.
Няма да ти се присмея,
ако те усетя по този начин.
Ще те прегърна…
Никога не се подигравам с чувствата.
Защо си толкова тъжен?
Заради теб…
Ще спра своята тъга…
Ще се усмихна…
Ще се превърна в
два пъти по-силна енергия.
Разкъсвам обвивката си без страх
и ти давам да видиш огън.
Чакам да се стопли душата ти
от моята,
за да усетиш,
че и ти носиш този огън.
Ти го знаеш...
Имаш сили да запалиш мечтите си…
Изпращам ти искра…
Знам, че вече не се страхуваш.