Чувам стъпките й всеки миг в мен. И всяка крачка отеква дълбоко и тежко в сърцето ми. Като някакво безплътно същество витае в празните пространства на душата ми. Тя е гостенка в безвремието, настъпило в романса на жестоката промяна. Не желае да напусне дверите на изгубилото своя смисъл мое съществуване. И прелита като черна птица над оголените ниви с пожънати мечти от сърпа на вледеняващия вятър. Като тихо бедствие в късна нощ пристигна в храма на сърцето ми. Без сила разруши бялата крепост, в която влагах всичките си сили през годините. Без думи оскърби олтара на чувствата зад който криех всичките слова на силата. Без милост ограби най-милото на което бе способна немилата ми душа. Тихо бедствие е тя. А след нея винаги остава само тишина. Мислите ми повалени, погубени, изгубени останаха сами в хаоса на нищото, останаха неизречени, нечути, неискани. Те са нейния подарък за откраднатото, те са нейният последен удар за разрухата. Те са тези от които страдам в ритъма на моето излъгано съществуване. Регулярно чувам стъпките и пак. Всеки миг е тя в мен. Иска още да напомня за онова що изгубих преди да получа. Спомени! Това остана от невзетото. Да можеше тях да ми вземе! Да отнесе паметта ми във времето… Но не, аз трябва да нося бремето и да живея с това горчиво наследство в душата ми. И ходя така украсена с грозната усмивка на фалша за да прикривам другото. Онова чупливото, което със стотиците си стружки е наболо празното. Театрално изкуство в живота извън сцената. Сатирично- драматична реалност в битието ми. Тихо! Чувам стъпките и пак. И всяка крачка отеква дълбоко и тежко в сърцето ми. Тя е гостенката! Виждам я пак – черната птица. И тихото бедствие се очертава на сянка в мъглявината на хоризонта. Коя ли е? Как е нейното име? По нивите изписа в пръстта, на стените с остри нокти в храма издълба, и в мислите ми сложи огнения си печат – “Аз съм Любовта”. Не, не вярвай на легендите за нея. Не е тя окриляваща и добра. Тихо бедствие е тя! А след нея има само тишина!