Чувам стъпките й всеки миг в мен. И всяка крачка отеква дълбоко и тежко в сърцето ми. Като някакво безплътно същество витае в празните пространства на душата ми. Тя е гостенка в безвремието, настъпило в романса на жестоката промяна. Не желае да напусне дверите на изгубилото своя смисъл мое съществуване. И прелита като черна птица над оголените ниви с пожънати мечти от сърпа на вледеняващия вятър. Като тихо бедствие в късна нощ пристигна в храма на сърцето ми. Без сила разруши бялата крепост, в която влагах всичките си сили през годините. Без думи оскърби олтара на чувствата зад който криех всичките слова на силата. Без милост ограби най-милото на което бе способна немилата ми душа. Тихо бедствие е тя. А след нея винаги остава само тишина. Мислите ми повалени, погубени, изгубени останаха сами в хаоса на нищото, останаха неизречени, нечути, неискани. Те са нейния подарък за откраднатото, те са нейният последен удар за разрухата. Те са тези от които страдам в ритъма на моето излъгано съще ...