Тихият пролетен дъжд
Мило мое момиче, още те усещам до мен, мило мое девойче...
Тихият топъл пролетен дъжд донесе обичайното чувство за обич между Мария и Ники.Видяха се там, близо до парка, и страстта на телата се възроди. Той я целуваше пламенно, а капките дъжд отмиваха греха им.
Прегръдките се редуваха с целувките и всичко около тях шепнеше: Любов...
Отдавна се виждаха тайно и всеки път тя искаше да сложи край на връзката, ала не успяваше, желаеше да бъде младата, хубавата, страхотната жена, обладаваща и обладана, жестока, но и крехка, загадъчна, усмихнатата, трепереща, грижовна...
Уморяваше се от делничното ежедневие, обичаше партьора си, но често се караха за пари.
А с Ники всеки път беше различно, с него усещаше, че е жива и дишаше с пълни гърди от капките вяра.
Какво избираме, ако ни се предостави възможност?
Гледаме се в очите и се лъжем. Говорим готови и заучени фрази, страхуваме се от самотата. А може би ни е страх от отблъскването, неразбирането, отчуждението?...
Мима не си представяше смъртта като стара вещица. Тя бе в образа на красива магическа жена, подобно на фея от приказките, идваща и взимаща, спираща и възтържествуваща.
Обичаме да съдим, да слагаме класификации за останалите, невиждайки пагубното влияние върху психиката на ежедневието, в което плащаме данък със злобата и завистта си.
И всеки красив спомен носи своя цвят от споделеност за Мария.Вярвай, мило момиче, не умирай надеждо!
А Ники я кръсти: мило мое момиче...
Мило, мое момиче, здравей!
Денят е тук, слънцето погалва косите, вятърът развихря мечтите, а веднъж възродена, душата се къпе във венци от хармония.
Мило мое момче, обичам те! Прости ми, любими..., просто обичам..., живея..., за да обичам... – другото е поредната измама..., лъжа, свитък от намерено и присвоено съкровище...
Тръгвам към тебе, вървя и вървя, а гледат ме чужди очи, топло е, горещо дори, много горещо..., задушно... и въздух сякаш не достига, ... спри, огледай се, идва кола! Спри-и-и-и-и!... Вик. А после- тежко мълчание. Къде полетя, мило мое момиче? На кого ме остави?!… Дори да дишам без теб не успявам... Не мога!... Вземи и мен!... Моля те, имай милост!... Никой не отвърна. Тишината се удряше в ехото от невъзможната хармония.
Красивата вещица беше до тебе, друго не видях... Очите ми бяха като ослепели... Сърцето застина за тъжна въздишка.
Стон. Тъмно е. После - ярка светлина. Отново усмивка, разбрах, Бог те прибра, прегърна те и ти прости...Та аз ли ще съм този, който ще те съди, мило мое момиче?...
Сбогом! Устните ми са застинали и бледи, изрисувани сякаш от въглените на скръбта. Не мога да те прегърна, не успявам да те целуна, да помилвам топлата ти уханна гръд, да положа глава в скута ти...., а ти - да не спираш да ме гледаш все толкова влюбено и дълго... Само вятърът в клоните успява да шепти за сбъднатите, крехки, близки хоризонти.
И пак е тъмно и мрачно, толкова е тихо, че дори и небето не иска да заплаче, за да не чуят сълзите му...
Просто денят е нощ, онази жестока нощ, която превръща чертите нежни в черно-бели съсухрени спомени... Красотата е счупено парче от огледало. Паднали лъчи от сиво слънце.
Надеждите се сляха с внезапния силен и продължителен дъжд, а болката - с любовта. Онази, вечната.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ана Янкова Все права защищены
