Загубих личната си карта и, загубвайки я, сякаш загубих нещо друго. Загубих миналото си - да, именно онова минало, което в моите представи изглежда като кадри, снимани с жълт филтър за камера, създавайки ви впечатлението, че са леко поостарели, леко безсмислени, но и носещи някакъв шарм. Какъв? - Неясно. Нямам никаква представа защо шаблонната мисъл, че съм загубил част от себе си заедно с картата, постоянно ме навява. Заедно с нея ми идва една не толкова шаблонна, но още по-натрапчива - че съм част от всички вас, хората и вие изграждате моето цяло. Аз съм една леко накриво издялана микстура от човешки съдби, залепени с тиксо на места. Може би един процент от чувствата на всеки един от вас съвпада с блудкавата смесица от чувства, които аз изпитвам. А аз... Какво направих аз? Загубих се някъде. Може би в трамвая, тролея или метрото, а може би някъде по пътя. Нищо чудно да съм се загубил още, докато е трябвало да „изпълзя" от корема на майка си навън. Белият свят ме е загубил някъде по трасето, щом ме е видял да излизам навън или пък просто ме е направил загубен.

Та, докъде бях стигнал? А, да. Исках всъщност да ви кажа, че, загубвайки миналото си, аз загубвам и настоящето. Настоящето ми се състоеше от бледи образи на миналото. Хората по улицата, които виждам, за мен не са нищо друго освен отражения на миналото, при това криви. Миналото е заело цялото ми настояще. Аз мисля за миналото. Постоянно. Унищожавайки миналото, аз унищожавам и бъдещето си. Защото с миналото са свързани всичките ми бъдещи мечти. Всички копнежи, желания, изгаряния за щастие, любов. Знаете ли защо ми е толкова тъжно? Ами защото картата ми беше издадена на 14-и февруари. 14-и февруари 2005-а. Аз, естествено, си я взех по-късно. В деня, в който отидох да си я взема, ми беше сиво и монотонно. Слънцето грееше и, въпреки че бе февруари, сгряваше изстиналата земя. Аз вървях към полицията в Сливен и се мислех за най-големия загубеняк на света (както винаги). Знаех, чувствах вътре в себе си, че ми е дадено щастие, за което много хора копнеят, което много хора умират да имат, а аз си го имам, и то наготово, но поради каръщината си не го използвам. Не го използвах и не го използвам и до ден днешен, и то защото ме е страх. Чудех се за какво да се хвана. Чудех се каква сламка да докосна и задържа, представяйки си, че съм удавник, който има нужда от тази сламка, а всъщност нямах нужда от нищо. И какво мислите, че стана? Видях, че картата ми е била издадена на 14-и февруари. Викам си: „В близките десет години, докато важи тя, ще бъда късметлия явно". Дори жената, която ми я подаде, се усмихна много приятно. Може би защото бях облечен с новия си пуловер Diesel. Или поради друга причина. Не знам. Но нещо в мен си пое дъх. Нещо в мен започна да се надява сляпо, че без нищо да прави, без дори да пристъпи към финалната крачка, ще му бъде дадено всичко. А всъщност и до ден днешен ми трябва само тази финална крачка... и все не я достигам.

Много хора ми казват, че се държа като загубеняк, заради изложените по-горе мои мисли, заради действията ми. Но това, което осъзнавам е, че не мога без загубенящината си. Без нея не мога да пиша, не ми идва музата, просто я няма. И тя май като мен изчезна по пътя. Свидетелство за това са глупостите, които пиша в момента. Талантът ми изгасва лека полека. Изгасва като свещ, поставена на гроб, угасва като светлината в душите на хората. Нещата ми са пълни с все повече и повече шаблонизми, а и самият аз съм сив и шаблонен, изтъркан и овехтял. Имам чувството, че целият ми живот е един безсмислен шаблон и с всеки изминал ден става все по-безсмислен, все по-монотонен. Аз просто не правя нищо. И нищо, което трябва да правя, не ми идва на ума. Такъв съм си и такъв ще си остана. Меря си улиците по цял ден, гледам хората и сградите и си мисля как може човешките същества винаги да търсят вината в другия, да се опитват да се оправдаят пред себе си, че не са виновни, когато решението е толкова просто - да търсят тази вина и в себе си, да се признават за виновни, когато наистина са. Понякога си мисля и как може всички да са толкова черногледи и как може и аз да съм част от тази черногледа сган? Гледането е естествена реакцията на хората. Ето защо, ако очен лекар прави някакви манипулации върху окото ви, после то бива затваряно с марличка. Това е така, защото всички знаят, че естествената реакция на организма ще бъде да го отвори. Това има символично значение, но хората като мен не го забелязват. Душевният ни организъм иска да отвори очите ни, без дори да се стреми към това - той го прави просто по рефлекс. Но ние насилствено затваряме всичко - сърцата си, очите си (било то за красивото в този живот, било то за културата, която е на изчезване в държавата и изобщо за всичко, всичко). Това е нашата съдба - родени сме с отворени очи, а постоянни ги затваряме, докато накрая ги затворим завинаги.