1 сент. 2006 г., 13:06

Трите сандъка 

  Эссе
1449 0 0
3 мин за четене

              Ако в пространството съществуваше място, където може да забравиш всички спомени, копнежи, стремежи и мечти, бих отишла и останала там, докато тялото ми стане безтегловно. Нито една мисъл, тревога и знание за случващото се не би имало значение за мен – представям си как тялото ми се освобождава от всички тия черни на цвят „предметни образувания” и главата ми остава на спокойствие... Единственото нещо, което искам да възприема съзнанието ми през това време е онази неповторима магия на божествените и възвишени музикални звуци!

              Бих затворила мислите си в няколко сандъка: в един голям черен сандък ще заключа всички душевн разочарования, неосъществени и утопични стремежи, унижения от детството, грубостта от промяната и лошите кошмари и случвания. В друг, по-малък, да кажем, сив сандък, ще поставя онези лоши моменти от живота ми, които въпреки всичко са калявали личността ми и чрез които съм прозряла важни истини за себе си. Така ще знам, че грубите мигове на болка ги няма вече в мен, но винаги мога да взема един от тях, за да отрезнявам всеки път, когато се опияня от нереални мечти, за да не повторя същите грешки както преди. До тези два сандъка ще стои още един, отново малък, но красив – бледорозов с небесносини камъчета по краищата и малък сребърен ключ за него – там ще подредя своите детски дни на радост и щастие. Детството винаги ме е зареждало с воля да продължа, за да оправдая всички ония спокойни дни на игра, личностно възприемане на околния свят и устрем към съвършенство, които ми дават пълната представа коя всъщност съм аз. Детството е онази част от миналот ми, която съхранява умаления модел на целия ми живот – всички ония неща, които съм обичала, които съм правила по подсъзнателен начин и които са белези на истинската ми същност, всички тези неща са най-скъпите ми притежания... Обичам семейството си, липсва ми топлотата на братската обвързаност, липсва ми безгрижността на детските ми занимания в малкия, но уютен апартамент, липсват ми моментите на себедоказване и себеизява пред приятелите ми, липсва ми детството... Тази липса може единствено да е естествена последица от искрените ми чувства към детския ми живот, които винаги ще пазя в душата си, а ключът за ковчежето, в което ще съхранявам детските си дни и спомени, ще е винаги в сърцето ми, за да мога да потърся спасение, тогава, когато е необходимо...

               Това е миналото ми – трите сандъка – черен, сив и бледорозов – болки, поуки и радост, от всичко по малко... Винаги съм се стремяла да бъда в измеренията на „златната среда” – да бъда между доброто и злото, да опитвам тъга и щастие, любовта и разочарованието от нея, истинско духовно въплъщение в любовта, но и страданието, с което съм постигнала щастието... Но ето – аз съм в безтегловност, вися в пространството без да има никакви граници за телесното... В момента всичко, което е в мен, в съзнанието ми, излиза извън мен... Освобождава сетивата ми, провокира душевно спокойствие и принадлежност към съвършенното... Всичко, което съм била досега е заключено, сега съм само аз и неизвестното... Това пречистване освобождава най-съкровените ми пориви, но в един момент осъзнавам, че за да бъда напълно щастлива трябва да отстраня и това, което искам и си мисля, че ще се случи... И ето – още няколко сандъка – появяват се от нищото и стоят празни, без нищо да има в тях. А какво трябва да сложа там? Мисълта ми е чиста и тя започва да работи наново... Само онова, скритото в метафизичните слоеве от моята душа, подсказва какво искам... Съзнанието ми е изчистено от миналото, от това, което е било преди... Сега започвам да нареждам нещата, които искам и които може би ще се случат, в празните, жадни за пълнота, сандъци...

© Инчето Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??