„Тези клетки, тези тъкани, органи, това тяло и духът в него нямат нищо общо със заобикалящото ги. Дисоциация – тъга.“

Преди години една по-ранна вариация на тази мантра беше метод за концентриране, който разработвах. Предполагам познавате онова състояние на леко, приятно опиянение, в което сетивата ни не могат да възприемат повече от едно и половина неща наведнъж. Нека махнем намаляването на продуктивоспособността и крайният продукт е точно това, което му трябва на един десетокласник за да е фокусиран в час и да си пише домашните чевръсто.

Тази нужда от концентрация прерастна в нужда от душевно спокойствие. Ако е имал по-спокойно детство, човек някъде в края на тийнейджърството си преживява първите сътресения в подсъзнателната му проекция за заобикалящия го свят. На тези „уроци“ различните хора отговарят по различен начин. Аз исках да изчезна от света. Да изключа всичко и всички, които не правеха нищо по въпроса за разрешаването на проблемите си, или си създаваха излишни такива. За мен светът беше древногръцки театър на който всичко играно различно от трагедия е изкривена отвъд всякакви представи за „здрав разум“ трагикомедия.

Не съм сигурен как и кога, но надрастнах този светоглед, поне донякъде. Но ако има едно нещо което все още усещам почти навсякъде където отида, то е тъгата. Тя може да е в следствие на много неща, но най-често наблюдавам следното:

Проблемите в комуникацията между хората са неизбежни, но тяхното решаване е изключително дълъг и труден процес, за който са нeобходими няколко условия за да може процесът въобще на започне. Множество по вид „маски” и всякакви разновидности на манипулации съществуват къде от суета, къде с цел нещо да бъде постигнато, получено. И поради някаква причина забелязвам много от тях. Няма как да знам колко точно, разбира се, но във всеки четири от пет социални ситуации да има поне един човек е твърде много, няма как да не направи впечатление.

Да не говорим за всички неприятни неща които се случват. Доскоро си мислех, че аз съм магнит за хора с проблемни семейства, жертви на тормоз и здравословни проблеми, но най-вероятно почти всеки води свои си войни. И в двата случая тъгата която ни заобикаля е толкова невъобразимо много. Може ли поне да се използва за някаква добра цел?

Когато нещо ни натъжава, ние се опитваме да се справим с „проблема“. Както изграждането на сценарии, така и реалните действия изискват най-малко нашите време и енергия. Мозъците на повечето хора са доста хаотични, преработват стари неща, търсят си забавление или пък конфликтна ситуация за разрешаване. Намирайки последната, тя бива третирана не много по-различно от, например, един сблъсък със стадо вълци в средата на нощта – на живот и смърт, поне в отношение на това, че не могат да я оставят неразрешена. Накратко, тъгата ни фокусира в причината за самата нея. Ами ако можем да ползваме тази ѝ способност за други цели?

Заобикалящата ни тъга не е наша. Но ако я усещаме истински, тялото ни ще ѝ реагира, сякаш източникът ѝ е свързан с нас. Такъв обаче няма, следователно можем да я насочим там, където ни е необходима. (един човек който има отлично познание за вътрешния си свят би могъл и да „пренасочи“ това което неговата тъга желае да разреши) Разбира се отрицателните емоции се отразяват ужасно на организма. Например, повишените нива на кортизол във всякакви стресови ситуации позволяват на мозъка и мускулите ни да работят извънредно, но последиците намаляват продуктивноспособността ни драстично. Ако искаме да ползваме тъгата като средство за фокусиране, допълнителен стимул за да помогнем на някого, не можем да го правим твърде дълго или твърде много без сериозни последствия за самите нас.

Най-великите артистични прояви (музика, изобразително изкуство и други), овековечените постъпки са плод на силен афект. Те могат да бъдат както в следствие на разтърсващо страдание, така може и да е благодарение на опияняваща страст. Но едно е сигурно – отрицателни емоции и преживявания винаги е имало и ще продължава да има. Няма как всеки път когато човек се чувства лошо да си напомня за положителните неща в живота му, или пък да си казва, че има много хора в далеч по-лоши ситуации от неговата, да се усмихне и да продължи. Тъгата съществува с причина. Емоциите могат да залъгват, но защо да не ги опознаем? Те са навсякъде около нас, защо да не се научим да ги използваме?

Една от най-популярните медитативни техники е т. нар. „сканиране на тялото“. „Тези клетки, тези тъкани, органи, това тяло...“ е частта от мантрата която ме вкарва в медитативното състояние и ме подготвя да абсорбирам тъгата. „... и духът в него нямат нищо общо със заобикалящото ги.“ ми напомня, че първопричината въобще да влизам в това състояние е с цел да помогна някому, отърсва ме от всички негативни помисли и намерения около мен. „Дисоциация“ един вид обозначава завършека на заклинанието, дава тласък на тялото и духа ми да се отдалечат от тленния и да се доближат до духовния свят, а „тъга“ е емоцията, чиято помощ желая.

Затварям устата си след последната дума. Сетивата ми са изострени, умът ми има ясна цел пред себе си. Защо да не освободя света от поне малко от иначе излишно изобилната тъга?

Но тя не е самостоятелно чувство. Понякога хората сме твърде податливи на емоции, друг път светът е твърде несправедлив и трябва някакъв по-силен стимул. Доброто за всичко и всички, към което се стреми чистата тъга, е невъзможно.

„И все пак те (тялото и духа) са едно със земята, небето и всичко във Вселената - интеграция, гняв.“