Нещо ме влечеше към Щефансдом.
Роднините ми нямаха търпение да прахосат следващия час в пазаруване, но аз нямах подобно намерение. “Отидете сами,” настоях аз. “Ако се загубите, просто попитайте на улицата за Щефансдом и всеки ще ви посочи пътя към мен.” Махнах им за довиждане и се отправих към входа на катедралата.
Щефансдом е огромно здание от варовик и камък. Да вляза в него беше като да попадна в търбуха на морско чудовище. Поне 10 минути стоях втренчена в интериора преди да осъзная, че колената ми омекват. Две монахини, които се молеха на предпоследния ред, ми направиха място, а аз седнах тежко на пейката.
Обърнах подплатената с възглавнички дъска до краката ми и коленичих пред иконата на Мария от Поч, за да виждам по-добре. Нямаше скрито послание в тази многовековна сграда – съвсем целенасочено беше проектирана да вдъхва едновременно възхищение и страх. Вътре в такава грамада нямаше как да не се почувствам... “така малка и маловажна,” прошепнах аз без звук.
“А, значи започваш да схващаш най-сетне,” ми проговори нещо. Огледах се – монахините още се молеха втренчени в иконата на Дева Мария. “Не си прави труда,” продължи нещото в ума ми. “Аз съм всеки и навсякъде, но не съм никой или някъде по-конкретно.”
“Здравей, Боже.” помислих си в отговор. “Как така реши да говориш на мен, атеиста, в църква пълна с набожни християни и свещеници?”
“О, аз говоря на всички, но те просто не разбират моя език. Освен това общуването с думи е за ограничените умове. Аз говоря чрез дела и факти. Създадох това място именно за да изложа тезата си.”
“Мислех си, че човешките строители са направили това,” отвърнах самодоволно.
“Без майтап? Когато плачеш, очите ти ли ронят сълзи, или ти?”
Намръщих се. “Не виждам връзката.”
“Нима? Чела си Библията. Създадох Вселената от себе си. Създадох и този малък ъгъл от нея наречен от вас Слънчева система. Създадох птичките, тревичките, калинките и динозаврите преди тях. Създадох и теб. За вас хората, да кажете, че сте построили тази катедрала, е като да припишете заслугата на крановете и длетата.”
“Значи за Теб ние сме прости сечива както машините са инструменти за нас,” рекох аз горчиво.
“Грешно сравнение. Вие сте неразривна част от моето същество. Ти ми мислиш за сърцето и за бъбреците си като част от теб, но ако нямаше сърце и бъбреци, “теб” нямаше да те има. Когато плачеш, очите ти ронят сълзи и ти също.”
“Значи ние сме тялото, а Ти си душата,” заключих аз.
“Да. Всяка галактика в клетка в тялото ми. Всеки индивид е атом.”
“Ето защо за теб съм малка и маловажна.”
“Браво на момичето!” Ако Господ имаше лице, щеше да се усмихва. “Огледай се. Виж всички заблудени глупци в това място. За толкова важни се имат те, че всъщност си вярват, че следя и записвам всяка стъпка в живота им. Глупости! Дребнавите тегла и изпитания на индивидите не ме интересуват. Зает съм с много по-важни неща.”
“Като например?”
Очаквах поредния безстрастен отговор, но този път не познах. “Собственото си съществуване,” въздъхна Бог. “За да съществувам, трябва да се случвам.” Това ме обърка, а Той продължи след момент. “Абсолютната инертност е несъвместима с времето. Ако спра да се променям, ще спра да съществувам.
“Да, но няма да съм аз, ако нищо от мен не се запази. Ето го най-голямото предизвикателство пред мен: как да преценя какво да остане и какво да си отиде? Намерих просто решение. Ако поставя на изпитание нещо и то издържи, значи ще остане. Ако го изпитам и се повали, трябва да си иде.”
“Звучи ми като нашата еволюция,” отбелязах аз.
“Точно така,” съгласи се Бог. “Създадох живота на Земята по свой образ и подобие като един от милиардите ми експерименти.”
Това изказване никак не ми допадна. “Бог е просто статистика” цитирах аз мрачно една песен.
“Това е едно тълкувание, но пак казвам, че думите са ограничени като вас човеците и не могат да ме опишат. Чакай малко, това сарказъм ли беше?”
“Ние сме малки и маловажни за Теб. Искаше ми се да е така.”
“Точно обратното, не сте маловажни. Какво си говорихме преди малко с теб? Казах ти, че за мен всеки човек, всяко животно, всяка бактерия е като клетка в тялото ти. Клетката и малка и маловажна сама по себе си, но слоевете от подобни клетки съставят жизненоважни тъкани. Ако една клетка се повреди и загине в тялото ти, ти нито забелязваш, нито скърбиш. Обаче, ако загубиш цял дроб или далак, ще ти пука и ще страдаш.”
(Край на първа част)
© Идън Р Все права защищены