Нещо ме влечеше към Щефансдом.
Роднините ми нямаха търпение да прахосат следващия час в пазаруване, но аз нямах подобно намерение. “Отидете сами,” настоях аз. “Ако се загубите, просто попитайте на улицата за Щефансдом и всеки ще ви посочи пътя към мен.” Махнах им за довиждане и се отправих към входа на катедралата.
Щефансдом е огромно здание от варовик и камък. Да вляза в него беше като да попадна в търбуха на морско чудовище. Поне 10 минути стоях втренчена в интериора преди да осъзная, че колената ми омекват. Две монахини, които се молеха на предпоследния ред, ми направиха място, а аз седнах тежко на пейката.
Обърнах подплатената с възглавнички дъска до краката ми и коленичих пред иконата на Мария от Поч, за да виждам по-добре. Нямаше скрито послание в тази многовековна сграда – съвсем целенасочено беше проектирана да вдъхва едновременно възхищение и страх. Вътре в такава грамада нямаше как да не се почувствам... “така малка и маловажна,” прошепнах аз без звук.
“А, значи започваш да с ...