Тъмно е

               Мракът се спуска бавно над града и носи със себе си и тъгата.Залезът е толкова красив,но аз сякаш не го виждам.Виждам само спомените си,виждам само миналото си.

               Вече е тъмно…Стоя безмълвно и гледам звездите.Нещо ми тежи,нещо ми пречи да заспя,нещо не е наред.Теб вече те няма…

               Спомням си за онези дни,когато двамата с теб стояхме на същото това място и гледахме към небето.Спомням си усмивката ти,ръцете ти,гласът ти…няма ги,останали са само спомените.Покрай мен минават хора,забързани нанякъде.Някога ги познавах,някога с теб се смеехме с тях,събрани около огъня.Някога те ми бяха приятели-мои и твои приятели.Някога…Може би сега бързат към поредното събиране с приятели,но други приятели,отново там в парка,на дървените пейки.Колко беше хубаво,ние двамата и те,ние двамата и светът,ние двамата и звездите…А сега просто подминават,от съжаление или с присмех,незабелязващи или не искайки да забележат нещастието ми,просто подминават.Явно вече не заслужавам вниманието им.Явно вече не са ми приятели…може би защото теб вече те няма.

               Отново оставам сама в тъмното.Потъвам в агония,в мъка,чувствата бушуват някъде вътре в мен,но нямам сили да изрека и изразя това наяве.Сега се чудя къде е по-тъмно-навън или в душата ми.Тъжна съм,бясна съм на собственото си безсилие,трябва да направя нещо,но какво…Трябва да продължа напред,но без теб е толкова трудно,нямам сили,ти ми беше упората.А сега?Сега ме чака нещо в бъдещето,стига да имам смелостта и желанието да премина границата между красивото и щастливо минало,безсмисленото настояще и неизвестното бъдеще.

              Затварям очите си,искам да забравя всичко,искам да не помня.Затварям очите си,но пак виждам теб.Виждам очите ти и чувам как казваш „Обичам те!”.Миналото ми бавно ме убива.А толкова много искам да се върнат онези моменти,искам да щракна с пръсти и да се върна на същото това място,но преди една година.Искам,но не може.Усещам, как една самотна сълза се спуска по лицето ми.Пак плача.Сякаш така ще променя нещо,сякаш ще си помогна?Как ще продължа?Имам чувството,че тази агония никога няма да свърши.Знам,че когато утрото дойде,когато слънцето изгрее,аз ще трябва да изживея и този ден по нормалния начин,по обикновения начин.Знам,че ще трябва да се усмихвам и да се смея,но само докато отново дойде нощта и аз пак съм тук съвсем сама…Тогава пак ще съм истинска и пак ще плача…

             Виждам падаща звезда и си пожелавам нещо,същото нещо,което си пожелах онази вечер.Същото нещо,което си пожелавам вече една година.Цяла една година!Някак си неусетно мина времето,пропуснах да изживея тази година,пропуснах толкова много неща,невиждайки реалността от всичките тези сълзи.

              Иска ми се да не те бях срещала,иска ми се да не те познавах,иска ми се да не те обичах,иска ми се да не подозирах,че съществуваш дори.Защо ми трябваше да те познавам?Изпитах неуписуемо щастие за кратко,мъчех се,опитвайки се да разплитам лъжите ти безкрайно много време и сега живея в нищото и не мога дори да заспя без да мисля за теб.Какво ми донесе ти,какво ми донесе тази любов?Само мъка и болка…

              Тъмно е,децата все още играят на криеница,там на улицата.Чувам смеха им и се чудя дали и аз някога пак ще се смея така искрено и от сърце.Чудя се дали някой ден ще мога да разкажа на детето си за теб…дали ще мога да го предпазя от тази болка.Някога и аз бяха дете,и аз бях като тях.И когато ти дойде още бях дете…Но пораснах и то май твърде бързо.И сега когато светът ме приканва да продължа по пътя,по който тръгнах неусетно,вече не искам.Не искам,защото не мога,не мога да продължа без теб.

               Лутам се между желанието си да те върна и реалността.Де да беше толкова лесно и сега просто да можех да те намеря и със сълзи в очите да те моля да се върнеш,защото ако не се върнеш е свършено с мен.Де да беше...Знам,че не съм само аз,знам че след себе си си оставил много болка,знам,че още много хора страдат сега заради теб.Няма да те намеря и няма да се моля на колене.Няма да го направя,защото миналото няма да се върне и така само ще удължа собствената си агония...

                Ставам бавно и тръгвам към вкъщи.Минавам покрай децата и чувам колко весело възкликват:”Намерих те!”.Усмихвам се неусетно.Дано когато те намерят онази истинска любов,било то единствената или поредната,да успеят да я задържат и пак така,но след 10 години да възкликнат с удовлетворение:”Намерих те!”.

                 А аз?Аз ще продължа някак си,ще успея да намеря покой и пак ще мога да се смея.Рано или късно и това ще стане.Е,поне се надявам!А надеждата умира последна,налиJ?

                                                                                   Стела