Няма да получа минутата си на спокойствие и днес. И без това ядосана и вече мокра от сипещия се порой, сядам на спирката, за да чакам автобуса, който почти никога не идва навреме.
Минута за почивка и за сухота? Не. На спирката има възрастен човек. Дружелюбен и разговорлив, подхваща разговор. Ученичка ли съм? Къде? В езикова гимназия? Страхотно! Значи смятам да „бягам и да се спасявам към чужбина“? Цитирам думите му, защото ме впечатлиха.
Отговарям, че няма да търся спасение нейде другаде извън Родината и той сепнат ме подканва да помисля много добре над решението си. Моята страна не давала и пукната пара за мен. Колко жалко, колко жалко....
Колко жалко е, че костюмирани мъже и жени, четящи вестници и ровещи се из най-модерните таблети олицетворяват моята страна. Къде е патритиотизма и къде е гордостта? Защо милата ми Родина е окачествена с подлите дела на управляващите, а не например с плодородната си земя попила кръвта на безчет знайни и незнайни воини?
„Да бягам и да се спасявам първ ...