16 дек. 2007 г., 12:37

Умението да прощаваш е свойство на силните, слабите никога не прощават 

  Эссе
5084 1 1
3 мин за четене
Животът е свят, към който, тласнат от стремежа, човек е повлечен, за да опознае, но никога и за да разбере напълно. Веднъж влязъл в кръговрата му, той те поставя пред редуващите се възходи и падения и те тегли към себе си, към всичко онова, което не можеш да заобиколиш, към теб самия... Едва когато се изправиш лице в лице с действителността, разбираш колко трудно е да се впишеш в нея и как неизбежно е да се предпазиш от онези грешки, които всеки се стреми да избегне. И въпреки това, човешко е да се греши и благороден е онзи, който намира смисъла във всяка грешка и е способен да се постави над средството за да оцени целта. Един слаб характер не би могъл да намери сили да оправдае нечия и дори собствена грешка.

          Защо да не грешим? Та нали точно от собствените си несполуки се учим и израстваме силни и борбени личности. Всеки би трябвало да живее с ясното самосъзнание, че рано или късно ще попадне в трудна ситуация, една непозната материя, от която е трудно да излезе без да сбърка. Тогава идва самоанализът и самооценката. Защо си постъпил така? Нямало ли е друг изход? Човек винаги се сеща за идеалния отговор на даден въпрос или задача, но чак след като е имал време за да я  осмисли. В една ситуация, в която е необходимо да се реаргира почти мигновено, всеки е уязвим. Трудно е на човек да открие къде се корени грешката му и  най-вече да се изправи срещу нея, за да си докаже, че няма непоправими неща. Признанието говори много. Макар то да не носи опрощение, то е успокоение на съвестта и изпъкване на силата на духа, защото онзи, който е способен да признае собствените си грешки, може да прости нечии други. Адски трудно е да погледнеш отстрани нещо, от което си част ти самия, а именно този е най-трезвия и истински поглед върху нещата - такива, каквито са. Трудно е, защото не се знае какво може да откриеш там, в дълбините на вечното търсене и познание, а естествена човешка черта на характера е страхът от непознатото. Трудно е още, защото човек се рови до най-скритите кътчета от собственото си Аз, за да си даде сметка, че не прави грешка като опрощава друга. Нима има по-голямо щастие от това да простиш и да видиш, че делото ти е сторено за добро? Силен е онзи, който се бори за правда и не оставя невинните онеправдани, онзи, който въпреки ударите, които му поднася животът, намира време и смисъл да се занимае и с чуждите проблеми, защото изпитва потребност да помага и разбира. За някои това е светлината, даваща смисъла на съществуването, но не всеки би искал да бъде осветен. Точно затова, както е човешко да се греши, така божествено е да се прощава. Има хора, които не изпитват нужда да се замислят над нещата и да потърсят неподозираща за тях самите истина. По-скоро те се страхуват да го направят, за да не се разочароват или да се почувстват по някакъв начин застрашени. Човек е слаб, когато отказва да приеме, че някой се е поучил от грeшката си и че той трябва да даде залужената прошка, слаб е, когато откаже да приеме, че той не е успял да постигне неща, които другите са успели и той е бил свидетел. Човек никога не би простил на другия при положение, че никога не е намерил сили да прости на себе си и сам не си каже, че заслужава нови възможности за себедоказване и реализация. Слабият се хлъзга по повърхността на събитията, той не прощава, защото в душата му няма сила, която да го изведе от закотвения и ограничен, но иначе задоволителен по своему живот, който води. Но дали наистина слабият никога не прощава? Може би. До момента, в който нещо или някого ще разчупи повърхността, под която се крият нови ценности, събития и закони!

© Михаил Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • “Човешко е да се греши.”
    Тези думи често служат за оправдание на много хора за техните грешки. Но, както почти винаги има едно “НО!”. Човешко е да сгрешиш, но ако това е станало неволно.

    “...благороден е онзи, който намира смисъла във всяка грешка и е способен да се постави над средството за да оцени целта.”
    Ако грешим, съзнавайки, че грешим, с цел да се научим да израстваме силни и борбени личности, то тогава за какво ни служи разума и хилядолетния опит на човечеството? “ Според една знаменита китайска поговорка “умният се учи от грешките на другите, а глупавият - от своите собствени”. Доразвита по-късно, тя звучи още по-обидно за вида Homo sapiens “Умният се учи от грешките на другите, глупакът не се учи даже от своите.”

    Да правиш грешка, съзнавайки, че е грешка и надявайки се да ти простят е глупост, а не израстване на личността. Затова е по-добре да не забравяме комбинирания “закон” за гравитацията и глупостта, според който, ако хвърлиш камък право нагоре, той непременно ти пада на главата.

    “Защо да не грешим?”
    Защото всяка наша грешка, която сме могли да избегнем, изхождайки от опита на живелите преди нас, в повечето случаи наранява не само нас, а и други хора. Хора, от които ще очакваме после да ни простят.

    Така че грешката може да бъде оправдана САМО в екстремна ситуация, в която човек е трябвало да реагира наистина почти мигновено.

    “Адски трудно е да погледнеш отстрани нещо, от което си част ти самия, а именно този е най-трезвия и истински поглед върху нещата - такива, каквито са. “ – мисля, че “трудност” в случая не е най-точната дума. По-точната дума е “страх”. Страх да надникнеш в себе си, защото ЗНАЕШ какво ще откриеш.

    Колкото за прошката, аз мисля така: силният прощава една и съща грешка веднъж, слабият – дотогава, докато грешката на другия или другите го премаже.

    Затова от всеки разумен човек се очаква да не греши, а не,изхождайки от прецедент, да се надява на силата и великодушието на другите да му простят.
Предложения
: ??:??