Утре може да е късно
Искаме да сме щастливи и ценени. Но всички ли сме щастливи? Какво представлява щастието? Не разсъждаваме ли егоистично? На каква цена го притежаваме? Щастието за нас е като приливите и отливите на бурно море – ние сме роби на чувства и потребности. Изпитваме остър глад за задоволяване на инстинкти. Живеем еднотипно, често избухваме и нагрубяваме, живеем, само за да съществуваме. Често грозното и пошлото ни хипнотизира, променя ни… С математическа точност пресмятаме кое е угодно за нас, какви са плюсовете и минусите. Понякога се чувстваме грешни, омърсени, не умеем да се въздържаме и да контролираме нашите сетива.
Къде отиде топлият уют, прекрасното доверие на човека до нас… Защо виждаме само лошата страна, а не положителната, нима ние сме безгрешни и съвършени, а другите са посредствени и примитивни. Много, много въпроси, много грешки и разкаяния. Хубаво е, когато човек може да прости и да подаде ръка.
И така, докато най-неочаквано някой скъп близък си отиде от този свят. Тогава съжаляваме за миналото, за дните, които са се запечатили в нашата памет. Упрекваме се и ни е мъчно, че не сме дали от себе си достатъчно обич и внимание. Съжаляваме, но е късно, именно тогава сме истински, стойностни, милосърдни – когато искаме да върнем времето назад и да подарим много обич и топлина на любимия човек. Да се отдадем на порива на душата.
А ние какво?
Живеем неспокойно, намираме оправдание за лошото ни настроение, и само по Коледа, НГ и Великден се сещаме за домашния уют и топлина. Тогава сме щастливи единни...
В началото на новата година закачваме красив календар на стената и броим дните до пенсия и заплата. Все гледаме да оцеляваме, нищо да не ни липсва…
Едни робуват на материалното, други гонят кариера, а обикновените хора се делят на щастливи, на самотни и нещастни. Тълпят се на дълги опашки по аптеките на Марешки, за да спестят някой лев… Живот… Не умеем да съчувстваме, когато някой ни се оплаче, че е много болен, прекъсваме с думите “и аз съм болен” или “е, то има ли изобщо здрави хора”. Няма диалог, какво остава за съчувствието… Никой от нас не е виновен, просто така сме създадени: да се усъвършенстваме, като се учим от грешките си. Не подаваме ръка за втори път на куче, което ни е ухапало, без да вземаме предпазни мерки… Тук вече сме се усъвършенствали, защото нашето недоверие към всеки и всичко ни предпазва като със шлем. Как така някой ще ни подценява или лъже, роптаем, когато видим нагли хора, които са преуспели благодарение на това, че са безочливи. А ние – скромните и тихите – да си броим стотинките… Но в крайна сметка всеки от нас “ще гушне букета” – някой ден… А от нас ще остане някоя картина, бродерия, стихове, зачукан пирон, построена къща, добра или лоша дума. Там нищо няма да занесем. Нито богатство, нито слава. Там няма да има началници и подчинени, нито бедни и богати. Единствено душата ни ще е на почит.
Онизи ден гледах един видеоклип, направо сърцето ми се сви от жал, и същевременно се възхитих от силния дух на млади хора, които играят балет. Жената без ръка, а мъжът без крак – с патерица. Но бяха уникални, неповторими, и по нищо не отстъпваха на нормалните хора, които се занимават с балет. Публиката ги аплодираше със сълзи на очи. А те – милите – бяха щастливи, защото дадоха всичко от себе си!
Трогнах се… До сълзи…
А колко фалш лъха от нас…! Когато се разминем по пътя с някой и ни попита как сме, бързо слагаме фалшива усмивка с мазната маска и казваме… “ОК, много съм добре, децата, жената или мъжът ми и така нататък” – и все преливаме от лъжливо щастие. Не сме искрени, крием своята празнота и нещастие. Купищата ни с проблеми. Както и да се преструваме, то ни личи, че лъжем, за да не се изложим в очите на другите.
Защо ли?
Само в нещастието си сме искрени. Когато сме тотално премазани и сломени. Когато очите ни се пълнят със сълзи, с пречистващи сълзи…
Не можем да върнем миналото си назад и да поправим своите грешки, но можем да направим бъдещето си по-хубаво и по-светло. Всеки ден при първа възможност да целунем и прегърнем любимите си хора. Да им кажем на глас “обичам те”, хайде да се разбираме. Да си организираме страхотно преживяване – така че този ден, когато остане след нас, да носи радост и красив спомен. Да се съберем с най-искрените си приятели, да попеем заедно – макар и фалшиво като мен, – да се посмеем от сърце… Защото утре може да е късно… Много късно!
Знае ли човек! Не трябва да се затваряме в себе си, не бива да се съобразяваме с хорското мнение, кой и как ще плюе по наш адрес. Достатъчно е всеки ден да го изживеем като за последен. Да се разгърнем, да раздаваме от себе си много, много обич, топлина, прекрасно настроение. Да сияем и да се усмихваме, дори когато ни е трудно.
А тези комплекси, които си ги носим цял живот, да изхвърлим долу в кошчето с надпис “суета”, заедно с депресията и лошото ни настроение.
Малко ли е това, че сме живи, че съществуваме и имаме право на избор на тази земя. Да се обичаме, да се любим, понякога да поспорим, докато все още не сме сломени от болест и старост.
А тогава?… Ще седнем на столче, за да се полюбуваме на слънчицето. Като на филмова лента да видим живота си и да се порадваме с усмивка на всеки наш прекрасен спомен, всеки щастлив миг, всяка усмивка и запечатана в съзнанието ни топла дума.
Да си отидем от този свят, без да съжаляваме за нищо. Тогава младите ще поемат по изминатия от нас житейски път, а ние ще оставим болните си остарели тела на земята и ще преминем в едно друго измерение… Там – където душата е на почит. В красивото синьо небе, като една трепкаща звезда… Далече… в безкрая.
16.03.2010г.
© Маргарита Георгиева Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
http://www.zadoma.com/forum/read.php?f=1&i=40691&t=40691&phorum_uriauth=
-
ПРЕКРАСНО Е.
-
Супер!
-
Още когато ми го прочете от ръкописа ме ПОРАЗИ, това есе е уникално, много дълбоко, бликнало от най-красивите ъгълчета на душата ти. Поздрави мамо, обичам те
-
Колко си права!Нека се обичаме днес,нека не пестим думите,когато идват от сърцето!Честита пролет,Марги!
-
Благодаря, Маргарита!
Нека повече стават хората разбиращи думите ти... -
"Какво представлява щастието? Не разсъждаваме ли егоистично? " Да, за едни е филия хляб преди сън, за други - нова яхта.
"И така, докато най-неочаквано някой скъп близък си отиде от този свят...Упрекваме се и ни е мъчно...Съжаляваме, но е късно, именно тогава сме истински, стойностни, милосърдни – когато искаме да върнем времето назад и да подарим много обич и топлина на любимия човек."
За това мислим, докато сме на гробището, на погребение, а после, после пак ни поема забързаното ежедневие и...скоро забравяме и...по старому. Японците, понеже много често има земетресения, съм чела, че всяка вечер, каквото и да е ставало през деня, преди сън се сдобряват, защото...Защото може последните думи да са били обидни и ще тежат на този, който остане жив. Всяка вечер си мисля за това! Когато почине близък човек те се обличат в бяло и ако някой им изкаже съболезнование, приемат го и бързат да сменят темата, за да не натоварват чуждите хора?! Замисляла съм се и за това!
"Как така някой ще ни подценява или лъже," Татко ме е ударил веднъж - за лъжа. И аз така с децата - не се уплитайте в лъжи, семейството това са най-близките ви хора. Внучката е на шест годинки, само веднъж я излъгах и тя помни и ме попита "защо?". Обясних й, че трябваше да отида на работа, а тя ревеше за мен до посиняване. За да ме пусне й казах, че отивам до магазина. Никога не й обещавам нещо, което няма да изпълня. Така се започва и си имаме доверие...завинаги!
"Да им кажем на глас “обичам те”, хайде да се разбираме. Да си организираме страхотно преживяване – така че този ден, когато остане след нас, да носи радост и красив спомен. Да се съберем с най-искрените си приятели,"
Аз превръщам всеки ден в празник, без значение колко стотинки имам в джоба. Казвам на сина ми: "Ти си грижовен татко!" "Благодаря, имах нужда да го чуя!" Имаме у дома ритуал. Ако някой е нервен и се разкрещи, да му кажем тихо: "Обичам те, пази си нервите" и действа!
"Малко ли е това, че сме живи," Много е, а когато на всичкото отгоре сме заедно и се усмихваме, си е направо истинско щастие. На чаша кафе, домашна ракийка сервирани на бяла покривка...Защо да чакаме пенсиониране, може и сега. За какво да пазим, за да има? За кого, за кога? Сега живеем! Може и без коктеил от морски дарове, може, само да сме щастливи, от това, че сме заедно.
"Да си отидем от този свят, без да съжаляваме за нищо."
Научили най-близките си хора да прощават, да си подават ръка в радост и в мъка. И че животът продължава и е...хубав!!! Приживе да се обичаме и да се уважаваме, за да не съжаляваме, когато вече е твърде късно!!! Маргарита, благодаря!!!
-
Много хубаво си го казала мила Марги! Най-важното в живота е, да го осъзнаем, да го оценим и да си направим равносметка, докато (както казваш) не е станало късно! Малко са хората, които не биха искали да върнат лентата му назад! Ако можеше, аз щях да съм от първите! Но не става! Тогава да се вслушаме в собственото си "АЗ" и да се опитаме да сме добри и да се радваме на живота! Поздрави и приятен ден!
-
Марче написала си много хубаво есе! Браво!!!Много е въздействащо и поражда силни размисли!!!
-
Поздрави за мъдростта!!!
-
Марги, и от мен поздравления!
Мисля си, че докато сме добре, не толкова добре... че дори и зле... и плачем с горчиви сълзи, ние не разбираме докрай мъката и страданието на ближните...
Едва когато от покруса и болка не можем и да плачем... когато имаме само нямо отчаяние, тогава оставаме сами със себе си... и точно тогава проглеждаме за болките и страданията на другите... и преставаме да бъдем егоисти.
И тогава идват пречиствашите, щастливите сълзи, защото откриваме, че да живеем за себе си... само за себе си... е безсмислено...
Когато сме целите само космическа тишина, тогава осъзнаваме колко сме нужни... и ставаме по-добри... и по-любящи Човеци...
Благодаря ти, Марги!!!
((( ))) -
Истината, колкото и печална да е, ражда сила. оптимизъм и надежда. Поздравявам те!
-
Чудесно есе! Прегръдка!
-
Колко кратък е животът, докато "поумнеем" ,докато се научим да "живеем" , докато се замислим...:
Кой си ти? Какво си, от къде си? Защо роден си в този ден и час? Защо пък точно ти? Защо сега и докога? Защо от тези хора в този град?... Защо излъгах, защо си премълчах?.... ???
Подминах огледалото и се спрях, върнах се, погледнах и не се познах... Телефон звъни - отново бях аз!?
Благодаря, върна ме към позабравени мисли !!! -
" Да се посмеем от сърце… Защото утре може да е късно… Много късно!"
ПРЕГРЪДКА!!! -
Написала си едно чудесно есе - събрало много мъдрост и истина!
Замислям се и аз от време на време...е и през другото време мисля, де
...човек, че е егоист - о.к. - това го приемам, но си толкова права за мъртвите души - и те за жалост са толкова много!
Реят си се по белият свят, както се казва без цел, посока, но и без усет за красивото и доброто...виж за злото - там е малко по-добре ситуацията...
Просто трябва да се радваме на този живот - приемам го на 100 %!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
