Студено е. Вали. От първите дни на есента е - мрачно и влажно. Вкисвам се от това време. Серотонини, меротонини, ако щеш на хапчета да са, докато не изгрее слънце, не ставам човек. Бродя като призрак из улиците, денем, нощем, няма разлика, а уж все любими места. Не ми си прибира все още и за това просто си вървя ей така из улиците. Разхождам се бавно, безцелно и си мисля. В главата ми е останал един спомен - обикалям из София, вървя по трамвайната линия и газя в мокри кафяви листа... Намерих си квартал с къщи и се разхождам из него. Тук-там има оцветен дувар в червено и оранжево - листата от надвесилите се дървета над него потрепват от дъжда. Някоя бреза още не е окапала и жълтее. Добре че поне е тя. Спирам се и се вглеждам в нея - остатъци от лятото. Не усещам нито влагата, нито студа. Загърнала съм се в дрехата си, затворила съм очи и започвам да потъвам. За миг ми става топло, в главата ми звучи поредният летен хит, макар и да не ги обичам. Ровя се с боси нозе в пясъка... обръщам се ...