Студено е. Вали. От първите дни на есента е - мрачно и влажно. Вкисвам се от това време.  Серотонини, меротонини, ако щеш на хапчета да са, докато не изгрее слънце, не ставам човек. Бродя като призрак из улиците, денем, нощем, няма разлика, а уж все любими места. Не ми си прибира  все още и за това просто си вървя ей така из улиците. Разхождам се бавно, безцелно и си мисля. В главата ми е останал един спомен - обикалям из София, вървя по трамвайната линия и газя в мокри кафяви листа... Намерих си квартал с къщи и се разхождам из него. Тук-там има оцветен дувар в червено и оранжево - листата от надвесилите се дървета над него потрепват от дъжда. Някоя бреза още не е окапала и жълтее. Добре че поне е тя. Спирам се и се вглеждам в нея - остатъци от лятото. Не усещам нито влагата, нито студа. Загърнала съм се в дрехата си, затворила съм очи и започвам да потъвам. За миг ми става топло, в главата ми звучи поредният летен хит, макар и да не ги обичам. Ровя се с боси нозе в пясъка... обръщам се, виждам морето. На тръгване от плажа, за последно, винаги се обръщам за сбогом към вълните и безкрайното синьо, зелено, хоризонта... Този спомен ще нося цялата есен и зима. Нещо, което остава само за мен. Потръпвам, влагата е тръгнала нагоре по краката ми, пристъпвам леко и пак се унасям... Главата ми се върти - червено, оранжево, кафяво, синьо, зелено, морски бриз, изгрев , залез... последното ходене на планина, раницата, разперила съм ръце, молитва... Седя изправена, потънала в залязващото слънце, молитва. Ух, замръзнах, студено е... Продрънча и трамвая, но не се вижда. Стреснах се и се ядосах, мога с часове да стоя в унес. Не обичам да се връщам веднага, особено ако е мрачно и никой не те чака. В такъв миг ми се иска да има на кого да звънна и когато чуя познатия глас, да ми стане леко, да усетя топлината как се разлива по тялото ми. Да усетя нежното му присъствие, ласката... отнесох се. Спомням си някого в момента. Обичам да гледам как рови припряно в дисковете с музика и се спъва в кабелите. Приглушените светлини на тавана, дето прави ремонт само заради тях. Ние двамата - сенки... Чудя се дали е било истина въобще. Повдигам чантата си на рамото, досадно ми е като се свлича, подсмърчам, размечтах се дори за ръкавици, толкова са замръзнали ръцете ми... няма да се обадя, мина повече от седмица, не отговори на нито едно обаждане. Е, те не бяха много... Вече не искам да мисля. Съвсем се обърках къде съм, в кое време съм, спомням ли си, реалност ли е всичко и за кого мисля. Влюбена ли съм!? Вече не искам да знам. Най-добре е да ме стегне студът, да ме отрезви и да се запътя към къщи. Имам малко вино, свещи, нов аромат – босилек. Обичам да съм сама в крайна сметка. Между миналото и настоящето няма голяма разлика в момента, поне за мен. Дори и копнежът си остава същият, което е изморително, особено когато ти е студено.