Иска ми се да бях поет. Да можех да пиша стихове. Да разчувствам хората. Иска ми се да можех да пея. Щях да пея прекрасни песни – и емоционални, и надъхващи. Иска ми се да бях музикант, композитор. Да съм като Бетовен. Да напиша някое прекрасно творение като „На Елиза“ или „Лунната соната“. Иска ми се да бях художник, или скулптор, или... И аз не знам какво. Иска ми се да имах и аз талант, да се отличавам с нещо от останалите, а не просто да съм безцветната част от картинката. Иска ми се да можех да много неща – да бъда добър в някакъв спорт или нещо такова.
Но за мое съжаление не съм нищо от гореспоменатите. Мога само да тичам. И то не много бързо. И какво да правя – нямам избор – тичам. Всеки ден бягам – ей така, без посока, без цел, без смисъл. Уж бягам, а другите ходят, но все съм последен. Как става така? Гледам хората около мен. Ходят без акъл, без морал, без притеснения от нищо. И пак ме изпреварват. А бягам със всичка сила. Да не би да бягам назад? Някои бутат бебешки колички, ...