28.03.2012 г., 2:00 ч.

В гонитбата на живота 

  Есета » Философски
1871 2 5
4 мин за четене

Иска ми се да бях поет. Да можех да пиша стихове. Да разчувствам хората. Иска ми се да можех да пея. Щях да пея прекрасни песни – и емоционални, и надъхващи. Иска ми се да бях музикант, композитор. Да съм като Бетовен. Да напиша някое прекрасно творение като „На Елиза“ или „Лунната соната“. Иска ми се да бях художник, или скулптор, или... И аз не знам какво. Иска ми се да имах и аз талант, да се отличавам с нещо от останалите, а не просто да съм безцветната част от картинката. Иска ми се да можех да много неща – да бъда добър в някакъв спорт или нещо такова.

Но за мое съжаление не съм нищо от гореспоменатите. Мога само да тичам. И то не много бързо. И какво да правя – нямам избор – тичам. Всеки ден бягам – ей така, без посока, без цел, без смисъл. Уж бягам, а другите ходят, но все съм последен. Как става така? Гледам хората около мен. Ходят без акъл, без морал, без притеснения от нищо. И пак ме изпреварват. А бягам със всичка сила. Да не би да бягам назад? Някои бутат бебешки колички, други разхождат кучето, трети пък си карат Голф-а. И те всички ме изпреварват. И колкото и силно да бягам, не мога да ги настигна. Обливат ме горещи капки пот. Хвърлям горнището на земята и продължавам да тичам с всичка сила.

От време на време поглеждам настрани. Тогава забелязвам, че бягам покрай някаква река. Стигам до някакъв мост и виждам надпис „река Живот“. Сега се чудя – дали бягам по течението на реката, или срещу него? Оглеждам се във водата с намерението да видя накъде тече, но не мога да разбера. Ооо, не, съвсем забравих, че останалите не са се спрели като мен – вече са много напред. Трябва да продължа да бягам. Напрягам всеки мускул от тялото си с намерението да настигна другите. Да, почти ги стигнах. Вече различавам лицата им. И ги познавам. Познавам всеки един от тях – познати, приятели – близки и далечни. Нима се надпреварвам с тях? Та те дори не обичат да тичат. Не, те само се разхождат. Говорят си, забавляват се. Ето – един от тях пуши цигара, друг ближе сладолед, трети похапва чипс, четвърти носи биричка в ръката си. Смеят се, усмихват се, щастливи са. Това ме кара да се чувствам малко по-добре. Или пък не... Вече не знам. Викам ги. По име. Крещя с последните ми останали сили, като същевременно не спирам да тичам. Но те не се обръщат. Чакайте, не си отивайте! До вчера бяхме заедно от сутрин до вечер, а сега дори не се обръщат на виковете ми.

Вече усещам умората. А  бягам едва от 22 години, не би трябвало да е така... Поемам дълбоко въздух и започвам да дишам тежко. Мускулите ми крещят от болка. Устните ми са напукани, отчаяно желаят вода. Цялото ми същество е изпълнено с едно-единствено нещо – желанието за почивка. Стига толкова, искам да си почина! Но не мога. Трябва да настигна приятелите си. Искам да съм с тях. А те са толкова далеч. Вече едва ги виждам в далечината. В този момент една жестока мисъл ме обсебва. Тичам сам. Няма никой около мен. Преди поне имаше хора около мен – там, от другата страна на реката. И от време на време имаше мост, и там се засичах с тях. Беше приятно.

Но как стигнах до тук? Как съм толкова назад от останалите? Едно време не беше така. Като дете тичах много бързо. Другите бяха доста по-назад от мен. Кога изведнъж се озовах последен? Да не би от моята страна пътят да е по-дълъг? Не, не може да е това. Движа се от правилната страна – от дясната страна на реката. Всички казват, че това е правилната страна, че от нея трябва да се движа. Тя водела до успеха. Ама кога ще стигна до този успех? Останалите тичат от другата страна. А там пътят е прав и равен и няма дупки. А тук е каменливо и непрекъснато се препъвам. Но ми казаха, че трябва да мина оттук. И аз го правя. Цял живот слушам какво ми казват останалите. Прави това, прави онова. И аз го правя. От другата страна не спазват никакви правила, а и явно не им пука. Как тогава са толкова напред? Не е честно...

Целият съм облян в пот. Едва се сдържам да не се сгромолясам на земята. Но не, не мога да си позволя това в момента. Не мога да се отпусна. Умирам от жега. Вече се замислям дали да не се хвърля в реката. Ако се движа по течението на реката, то би трябвало така да настигна останалите. Но също така може да се удавя, а аз не съм много добър плувец. Пък и с моя пуст късмет ще се окаже, че тичам срещу течението на „Живот“-а.

Не, няма да се предам. Няма да избера и варианта с плуването. Ще продължа да бягам. Бъркам в джоба и сменям песента на АйПода си с някоя по-надъхваща. Това трябва да ми даде сили. Поне временно. Да, действа... Вярно е това, което Хората казват – с песен всичко е по-лесно. Хората обикновено са прави. Жалко, че рядко се заслушваме в думите им. Чуваме какво ни казват, но не винаги го правим. За сметка на това слушаме други хора, а те не винаги ни мислят доброто.

Отново виждам в далечината приятелите ми. Ще ви настигна. Някой ден...

 

 

© Александър Делев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря
  • Много стилно написано, ако имаше (любими)- бих го добавил, да си го препрочитам
  • Благодаря ти за съвета, Краси!
  • Здрасти, Сашко! /"Сашко"... Като че ли сме преди 10 години... / Поздравления! Никак не е зле това есе. Все едно съм го писал аз преди десетина години (някъде тогава май пишех подобни неща) - с такова цялостно чувство останах.
    Иначе... парадоксът е там, че в това времепространство други хора няма. Те са само подсъзнателни проекции и отражения на теб самия, които изразяват вътрешните колебания и борбите на различните мотиви за формирането на определено житейско поведение. Ти всъщност се състезаваш със себе си, а това е най-трудното състезание. Просто не спирай да тичаш и не забравяй да местиш мислено финалната линия напред с всяка една крачка, която те приближава към нея.
  • Харесва ми!
Предложения
: ??:??