Вертикална граница

Иска ми се да седна и да напиша колко съм щастлива и... ми идват наум само изтрити фрази, казани, изпявани, описвани в книги... вълнували всяко сърце - повтаряни, преповтаряни от крале и от просяци... толкова тривиални, толкова изтъркани. Но, вълнувайки се като тях и останала без идея и усещане за вдъхновение... се учудвам как и аз съм така банална и говоря само глупави, смешни, изтъркани неща... Започна ли тук, сега, да пиша, ще пиша за любовта, за магията, за... ами, така е. Обикновена. Банална. Ще кажа думите, които е казвала Жулиета на Ромео, или Камий Клодел на Роден... Защото приятелството е с цвета на житото, както е казал Екзюпери. Защото думите за щастието са изтрити и въпреки това единствени и неповторими. Както за хилядите рози по света и само онази роза, която си поливал, ти е скъпа по своеобразен начин. Но това го знае всеки, ето, пак се усещам, че говоря неща, които днес аз казвам, днес чувствам особено силно. Изтритите фрази. Господи, колко съм прозаична! Думи, къде сте? Къде избягахте? Защо не ви намирам - онези единствени, онези неповторимите, които да изразят политането над света, когато излиташ със самолет, усещането, страхът, примесен с екстаза и познатото пърхане в стомаха... Да задържиш след това мига, като топящ се в устата бонбон, да го задържиш колкото се може в чашата с черен чай, в мълчанието между думите ни, в "довиждане"-то до следващото "здравей"... За да ти напомня житото за косите на Малкия принц и да знаеш, че си съвършен заради тези коси и смислен, защото можеш да докоснеш житните класове, нищо, че ще се натъжиш... Любовта е несъвършено чувство, докато не й дадем име... Когато тя е ритуалът, по който копнеем, когато тя е затворът, от който не се плашим, когато е властта, под която смирено поставяме всичките си оръжия... тогава нямаме красиви думи, с които да я опишем.