Иска ми се да седна и да напиша колко съм щастлива и... ми идват наум само изтрити фрази, казани, изпявани, описвани в книги... вълнували всяко сърце - повтаряни, преповтаряни от крале и от просяци... толкова тривиални, толкова изтъркани. Но, вълнувайки се като тях и останала без идея и усещане за вдъхновение... се учудвам как и аз съм така банална и говоря само глупави, смешни, изтъркани неща... Започна ли тук, сега, да пиша, ще пиша за любовта, за магията, за... ами, така е. Обикновена. Банална. Ще кажа думите, които е казвала Жулиета на Ромео, или Камий Клодел на Роден... Защото приятелството е с цвета на житото, както е казал Екзюпери. Защото думите за щастието са изтрити и въпреки това единствени и неповторими. Както за хилядите рози по света и само онази роза, която си поливал, ти е скъпа по своеобразен начин. Но това го знае всеки, ето, пак се усещам, че говоря неща, които днес аз казвам, днес чувствам особено силно. Изтритите фрази. Господи, колко съм прозаична! Думи, къде сте? ...