Това е поредната безкрайно дълга нощ, в която не мога да заспя. Отивам на терасата. Мракът е пълен, а светлината – искрица надежда. Вятърът започва да жули лицето ми. Безпощадно забива нокти в тялото ми и всяка моя фибра усеща ледения му дъх. Вятърът ме отвежда в своята пропаст.
 Лутам се между познатото и непонятното, между рая и ада, между доброто и злото. И внезапно падам. Падам от високо. Викът ми разкъсва рязко тишината. Не виждам нищо, не усещам нищо. Някъде от синята безнадежност се чуват стонове и глъчка. Суетня и хаос царят навсякъде около мен. Като вопъл, идващ от сърцето ми, чувам как крещя. Няма да се предам, защото знам, че мога. Мога да преодолея всичко, защото съм силна! И сякаш по ирония на съдбата се изправям с високо вдигната глава, но нали това е животът – низ от възходи и падения. А това е поредният възход.

   Оказва се, че всичко е било само сън. Може би предупреждение за това, което ме очаква в бъдеще.

   Вече наистина съм на терасата. Навсякъде царува непрогледен мрак, точно като в съня ми. Това не ме притеснява. Искам първа да посрещна светлината – моята надежда за по–добър утрешен ден. Ще посрещна изгрева, защото знам, че някъде там ме очаква нечия усмивка. И така ще е винаги!