Властта е в летенето

     Народът е на власт. Това е дефиницията на демокрацията.  У нас най-големите злочинства се вършат по време на демокрация. Когато управлява народът, всичко е позволено. Защото народ няма.

     Къде е народът? И какво е? Народът не е власт, когато не е на власт. Търси играта на думите там, в устоите на демокрацията, тая тънка прежда на чувства, доблест и мангизи, в някоя дебела днешна или вчерашна далавера като масовата приватизация или в дванайсетгодишното правителство на обществената кражба в личен план. В шума на делника, в зелника на парламента, в сайтовете на продажниците, в алчния екран на телевизора... Във всичко той, жадният народ, провижда онази струйка лайсна, чрез която да надмогне закона, за да бъде щастлив върху него като покорена, но удовлетворена жена. Еднолично. Полигамно. Но красиво до погнуса.

     Допускам, че българите са най-тъпанарският народ в света. Разбира се, надявам се да греша. Но не допускм, че преувеличавам.

     Така не се получава. Нито народ ще се пръкне, нито демокрация от егоизма на просташкия чревоугоден битовизъм. Внушения не трябват. Демокрацията е възникнала от и за общността, народът няма как да съществува, за да оправдае онова, от което не е родена волята му за свобода и правда. Иначе е кофти.

     Кое е то? Кое ли? Ами кофтито.

     Сега нещата са прости като утвърден адвокат от Софийската адвокатска колегия, свиват се във въпрос: искаме ли демокрация? Свобода? Искаме. Браво. Ръкопляскания. Ало, тези вляво по-сило. А така! Чш, тези отдясно защо така унило тропат с крака, а! По-силно! Бравос! А сега всички вкупом: "Да живей!"

     Ама кой?

     Няма значение. Да е жив и здрав.

     Те ти тогава магистрали! И да мълчиш, народе!!!

     През последните тридесет години постигнахме толкова много малко, че вече не се знае дали желаем да бъдем стойностни, честни (колко аморална дума!), добронамерени и достойни люде. А само принадлежни към институциите лелеем да сме, плебеи доброволци, електорални мишоци, които се крият зад бюлетините си като католици в изповедалня... От османците ни освободи Русия, от Русия ни освободи Германия (нали война ѝ обявихме), от Германия после – пак Русия, накрая към Русия ни придържа лъжедемокрацията. Сега не сме нито с Русия, нито със САЩ, едните са под носа ни, другите са ни нос. Независими сме по онзи начин, чрез който магарето на Буридан е умряло от глад и жажда, защото не е можело да избере между две купи със сено и две кофи с вода.

     Ама тя, тая демокрация, нито има име, нито президент да му даваш ордени, награди и да го водиш на лов или да черпиш с перхидролени проститутки; нито иска развалени консерви за внос и за износ. Тъпо копеле е демокрацията. Не ти дава нищо. Само възможност. Наперчена като среден пръст. Това ли било тя? За това ли се борихме? За нея ли? Уф.

     Проблемът е, че принадлежността или устрема към някаква цел или общност не те прави равен на нея. Ти летиш към нещо без крилата на съвремието си и се чувстваш толкова лек, колко е виртуален духът ти – и държавността, създадена от него. Принадлежиш на безсебието си, но предпочиташ да се изхлузиш от това чрез участие в клуба на богатите. Каква брилянтна невъзможност!

     Това усещане за безметежност, оня витиеват речник на битовата глупост, на ежедневната безсловестност, изразена с толкоз много думи, че чак Достоевски би се изумил – то смазва надеждата за присъствие на разум, впрегнат в организирана мисъл. Властта използва речник, време, смисъл и юридически похвати, понякога и мерзост; но тя не употребява сила. Защото я няма. Не и на плоскостта на разума.

     Властта е в летенето. В свободата. В демокрацията – тази на народа. Пърхаш с летилото на своето несъвършенство и знаеш, че ще паднеш, ако не се справиш с ветровете. Може да намериш виновни, различни от теб. Но и себе си да разпознаеш може – отгоре надоле във вихровете на небето, или отдолу нагоре в поттана полето. Поне си опитал. Имал си възможност. Не е ли малко, щом е било за добро? Щом шанс си имал? Свободата е шанс. А демокрацията – право на шанс. Двете обаче коват еднакви ограничения: да живееш според себе си, да не излизаш отвъд чергата на правата си и да се трудиш без унижение и страх за насъщния – неща, от което България е още далеч. С няколко хиляди порива на библейската мъдрост.

     Животът в ненужно насилена бедност и несигурност, в сританото самочувствие на обикновения труженик, животът, лишен от герои и наслада, от въжделения и примери – е живот без любов.

     Някои казват, че любовта е щастие. Може да съм го прочел на гърба на вратата в обществена тоалетна, не помня вече.

     Аз бих предпочел обратното – нека да превърнем щастието в любов. Или в делник. За мен щастие е да изкореним злото, но не изцяло, като плевелите, които задушават райграса, само дотам. Другото зло да оставим на съдбата - същата, която ни управлява донейде. С нашите гласове. С нашата воля. С нашата сиромашия. И несъвършенство. Да полетим над съдбата си като птица – тази, която се завръща без да знае за колко, къде и защо. Просто защото желае да се върне.   

     Тогава къде не е място, живот е. И вероятно любов.

     Ти какво ще кажеш, властнико народ? В какво си влюбен? В кое? Къде си? А?