В ранното, дъждовно, ноемврийско утро, Веско вървеше със забързана крачка, като се стараеше да заобикаля или прескача локвите. Вятърът му създаваше допълнителни затруднения и се опитваше всячески да обърне старият му чадър, или хвърляше дъждовни капки директно в лицето му. Месецът тъкмо започваше, и като всяка година, по това време, беше студено и валеше.  Веско достигна жилищният блок и влезе в първият му вход. Отвори кожената си хюмнетка, извади документите, разгледа ги и след като се увери, че се намира на правилното място натисна копчето на асансьора и зачака. Асансьорът не се появи, Веско отново  натисна копчето, но асансьорът така и не идваше. Той тихичко изпсува и се заизкачва по стъпалата към седмият етаж. Когато достигна междустълбищната площадка след шестият етаж, видя, че пред вратата към която се беше насочил стояха две възрастни жени и един мъж. Веско мина покрай тях без да каже нищо  и посегна към звънеца. Тогава едната от жените го сряза с дрезгав глас:

- Господине, вътре има човек!

Веско я погледна с учудване и попита:

 -Вие за тук ли чакате?

 -Да, и ако обичате наредете се на опашката! Тук си има ред! Аз от сутринта съм дошла.

    Веско се зачуди, помисли малко, слезе няколко стъпала на долу, подпря се на стената и зачака. След десетина минути вратата се отвори и отвътре излезе  възрастна и прегърбена жена.

 -Какво стана мари? Какво ти рече? – Запита я първата от чакащите.

  -Ооох! - въздъхна жената-  Рече, че ще го бъде. Ама три черни кокошки съм трябвало да заколя на Архангеловден,  да ги сваря, двете да раздам, а едната на иконата на Богородица да донеса, че да му дадял Господ здраве, а свети Рангел да не бърза му зима душата.

  -Ааа, ще заколиш ми! Щом тъй ти е рекла, трябва да заколиш… Инак не може!А ма де ще ги дириш тез черни кокошки? Те на магазина все оскубани ги дават. Знаеш ли ги какви са? Черни ли са, бели ли са… Кой ти казва?

  -Тя ми рече де да ги диря…

Но събеседницата и като, че ли не я чу, прекъсна я и продължи да говори:

  -Спокойно мари, моята комшйка е от село Победа  и си ходи ката неделя натам. Ще и заръчам да види там някой дето гледа кокошки да продаде. То щом е за такваз работа трябва да се намери… Ама то не е една, ами три. Гледай ти работа. Повече пари ще даваш.

  -Ох Божеее… То без пари останах от тез доктори. Като дойде и не пита. Дано се оправи, че без мъж лошо се живее. Четиридесет и осем години брак имаме.

  -Ще се оправи, щом ти е рекла ще се оправи. Ама туй дето ти го е казала трябва да го сториш колкото и пари да струва.

  -Ще го сторя, дано е за хубаво. Но ми рече ми в село Челник да ида. Там някой си да търся и само от него да вземам, от никъде другаде. Той само имал такива каквито трябвало. Били от яйца снесени на пълна месечина, мътени в пусто огнище, ама как му беше името…? Ей тука ми го записа на една хартийка…Чакай да видя.

В това време вратата се отвори и от вътре се показа жена на средна възраст облечена в черни домашни, дрехи.

 -Следващият да влиза!

 -Хайде със здраве, че да не отърва ред. До скоро.

Опашката намаля с един човек - помисли си Веско. Останалите стояха и чакаха мълчаливо. В това време по стълбите се зададе непозната жена.

 -Кой е последният? – Попита непознатата.

 -Аз. -  Отвърна Веско.

Жената мълчаливо се нареди зад него. Вратата на апартамента пак се отвори и от вътре излезе ухилена до уши жената която беше влязла няколко минути по рано.

 -Еех! Чул ме е Господ значи! – Каза тя на себе си  и заслиза надолу по стъпалата.

След нея,  влезе следващият по ред. Докато дойде редът на Веско, който чакаше търпеливо, пристигнаха още трима човека. Накрая и Веско прекрачи заветният праг. Лъхна го приятна  топлина. Жената с черните дрехи го посрещна,  подкани го да съблече и закачи палтото си на закачалката в коридора, след което го поведе по застланият с черен мрамор коридор към леко притворена врата. Влязоха в голямата и добре осветена стая. Облечената в черно покани Веско да седне на коженият диван, а тя се отиде с бързи крачки до печката, тип камина, взе едно дебело дърво и го постави вътре. През прозорчето се видя как пламъците обгърнаха дървото. Веско блажено се отпусна в топлата стая.  Жената се обърна към него и рече:

- Ех, зимата идва, не си играе.

             Веско през това време оглеждаше стаята боядисана цялата в бяло. Пред него имаше ниска мраморна маса, върху която стояха листи хартия, химикалка, карти, свещник със червени свещи, димяща ароматна пръчка и кристално кълбо. В четирите краища на масата бяха разположени кожени фотьойли. Срещу него на стената висеше голяма икона на Богородица с Иисус на ръце. За долният ù край беше прикрепена  дървена поличка. Върху нея бяха запалени дебели свещи. В дъното на стаята, върху махагонова масичка се мъдреше огромен плазмен телевизор, а под масичката имаше компютър чиято безжична клавиатура стоеше редом до плазмата, явно използвана и като монитор. Веско вдигна поглед нагоре, видя голям климатик, който в момента не работеше и попита:

 - Този климатик не го ли ползвате?

 - А, ползвам го лятото, да духа хладно. Иначе зимата на дърва карам, че съм и с локално парно. Ама и дървата друго топлят.

- Аха аз тука съм дошъл…- Подхвана Веско

-Шит ! Тихо! – прекъсна го жената. – Сега ще разбера всичко!

Тя се приближи и седна на фотьойла срещу Веско. Взе химикалката с един от листите и го попита:

 - Кажи ми трите си имена, дата и година на раждане!

 - Веско Иванов Георгиев и съм роден на първи юли, хиляда деветстотин шейсет и първа.

Жената записа цифрите и имената му на листа и започна тихичко нещо да брои и смята. След минута вдигна глава и рече:

 - Ммм… Да късметлийска дата… Ето да… Всичко ти се нарежда, и работа хубава имаш, и заплата добра взимаш. А бе роден си с късмет и това е.   Всичко е шест при теб. Подай ми ръката си!

Веско неохотно подаде дясната си ръка.

 - Не тази! Другата! – сопна се жената, просегна се, взе лявата му ръка и прокара пръст по дланта му. – Ммм да, дълго ще живееш, и съдбата те е надарила богато. Я да видим сега какво показват картите.

Тя взе тестето с карти, постави ги пред Веско и каза:

 - Разцепи ги!

Мъжът посегна и разцепи картите. Тя взе двете купчинки, събра ги обратно, доближи ги до устата си, прошепна им нещо, и започна да ги нарежда по масата.   

 - Ето да, както си и мислих… Има една черноока жена, която стои по високо от теб и ти създава неприятности… Може би началничката…?

Тя погледна към Веско в очакване на отговор, но в замяна той само кимна едва забележимо. Жената постави следващата карта на масата.

 - А, тук се появи нещо интересно. Жена със светли очи те закриля… Охо, тя май нещо и те харесва… Не знам какво е, ама е силно. Не изтървай момента!

Картите се редяха на масата, облечената в черно разкриваше съдбата, миналото и бъдещето на Веско. И така предпоследната карта вече беше поставена върху масата.

 - Въх! Олеле какво е това? – възкликна гледачката - Хм… Чудна работа така да излезе накрая. Ммм…лошо! Не е добре, неее... Болест ли ще е това или нещо по -лошо? Че и няма повече карти да кажат. Леле… Страшно е! Ох, Боже! Ами сега какво ще те правим бе момче?

Веско я гледаше учудено:

 - Моля? Какво искате да кажете?

 - Ох, лошо, лошо те чакааа! Аааа… Гледай накрая какво ти излизааа… Ааа, ах, ах,ах! Болест беее, болест невярна! Ооох, Божеее опази го… Ох пресвета Богородице закриляй го! Той е добро момче недей го погубва!  - Нареждаше жената и почти виеше, като оплаквачка на погребение. 

 -Но какво, какво имате предвид? Продължаваше да пита Веско с  в недоумение и широко разтворени очи.

Жената се прекръсти, погледна нагоре, прошепна нещо тихо и постави  последната карта на масата. Погледна я, въздъхна и се усмихна. Веско почти се беше препотил

 - Аааа… Ех, Богородица ме е чула. Ох, слава на тебе Богородичке! – Жената стана отиде до иконата и я целуна. – Има едно спасение, ама трябва да знаеш, че Богородица те закриля и ти помага!

Тя тръгна отново към фотьойла, но по средата на пътя се спря, обърна се отново към иконата и тихо, но така, че и Веско да може да я чуе  заговори:

 - Да, слушам те Майко! Да, да… Какво? Ааа... Аха! Добре, добре, сега ще му кажа. Черно ли? Да, добре ще му предам! Добре Майко!

След това жената се обърна отново към Веско, който продължаваше да я гледа втренчено, приближи се и каза:

 - Слушай тази икона е чудотворна. – заговори тя с осезателно променен, дрезгав, монотонен и наставнически глас. -  Чрез нея с мене говори самата Божия Майка – Богородица. Много народ е излекувала. Сега тя ми каза, че страшна болест те чака, но тя ще те избави при едно условие. Скоро е Архангеловден. – Жената направи кратка пауза за да предаде тежест на думите си и продължи. -  Ще идеш отатък Бакаджика, в село Челник. Ще питаш там за Калуд, на баба Гергевица доведеният син, дето е на Връндалата зет. Той има овце. Лани едната се е облизнила с две агнета, едното черно, другото бяло. Бялото го е продал за Гергьовден, другото го държи за дамазлък. Ще му кажеш така и така, че искаш да го купиш. Той изпървом няма да се съгласява, но после, като му се примолиш ще омекне. – Тя отново замълча за няколко секунди, и без да отмества поглед от очите на Веско, продължи – И каквато и цена да ти каже няма да се пазариш! За курбан човек не се пазари. Ама ти няма да му казваш, че е за курбан щото няма да го даде. И другаде няма да търсиш, нито да взимаш! Чуваш ли! Туй е най – важното! Ако туй не сториш все едно нищо не си направил… Богородица иска за курбан черно, седем месечно шиле близнак на бяло. Не шарено, чуваш ли? Черно иска! Никъде из България тази година не се е раждало друго такова. Тя сама ми каза от къде да го вземеш… Значи ще го вземеш, ще го изпечеш, и ще го раздадеш на близки и познати на Архангеловден, а дясната предна плешка тук ще я донесеш и ще я оставиш на Богородица. Сега иди целуни иконата! Ааа, и да не забравя! От курбана ти няма да ядеш. Даже чужд човек да го пробва на сол. Ти да не вкусваш хич!

Веско стана и бавно се приближи до иконата. По убеждение беше атеист и не влизаше в църква, нито почиташе религиозните празници, но сякаш гласът на жената го беше хипнотизирал. Погледна към поличката. Там стояха десетина банкноти по  двадесет лева, и две петдесетолевки.

 -Остави там на Богородица каквото ти е на сърце. – Чу се отново гласът на жената. -  И да знаеш в Библията е писано:  - С каквато ръка даваш, с такава ще ти се въздаде.  С каквато мяра мериш, с такава ще ти се отмери!

Веско инстинктивно посегна към джоба в който държеше портфейла си, погледна към банкнотите върху полицата и изведнъж се опомни. Сякаш магията без втренченият в него поглед на жената се развали и той излезе от транса в който беше изпаднал. Обърна се и се върна с бързи крачки до мястото си, седна на дивана и каза:

  -Слушай, ти до сега ми гледа, ама сега и аз ще ти гледам. И аз имам способности. Ела седни тук да видим дали ще ти позная.

 -Ама как така ще ми гледаш? Попита почти възмутена врачката.

 - Ела де, ела седни.

Жената се приближи и седна на фотьойла, пред наредените карти.

 - Така… - Продължи Веско – Ти си подала едно заявление в социални грижи, за еднократна помощ за отопление. В случаят искаш дърва. Ама да ти кажа, че твоята работа няма да стане.

Жената се ококори и с недоумение попита:

  -Ама как така? Ти от къде знаеш?

 - Знам аз, всичко знам! – Отвърна Веско шеговито. – Работата ми е да знам.

 - Но как няма да стане? Аз по документи съм самотна майка на две деца. Със социална пенсия съм и съм трайно безработна, без никакви доходи.

 - Да, разгледах документите, всичко е тук. –  Веско посочи с ръка кожената си хюмнетка. – Знам, че бившият ти мъж се казва Калуд и живее в Челник, Виждам също, че имаш много не регламентирани доходи, а до колкото разбрах и на него по някой лев докарваш, явно после делите. А и той, уж също социално слаб се е писал, ама за една кокошка тридесет лева взимал. Освен това редовна клиентела има, а касов бон не издава. Проучихме го вече и информирахме НАП. Кой знае за шиле колко пари ще ми поиска? Така, че по закон ще трябва да спрем всички социални помощи и пенсии, и на двама ви. Освен това ще трябва да съставя акт, и да върнеш парите които си получила от държавата през годините. Ще информираме и прокуратурата.

 - Ама как така? Чакайте Вие кой сте? - Жената се разтрепери и тутакси премина в официална форма на обръщение.

  -Аз съм инспектор към социално подпомагане - рече Веско с усмивка - Работата ми е подобна на твоята да гледам. Само, че е регламентирана, а твоята не е. За днес тук моята си я свърших, остава да информирам останалите служби за вас двамата. Сега трябва да си ходя сега, но като гледам ти имаш още доста работа с хората отпред.

Веско стана и тръгна към входната врата. Жената зад него нададе жален писък

 - Ама чакайте! Моля Ви се, недейте така! Аз съм самотна майка с две деца! Нямате ли сърце ! – Вайкаше се и се молеше, но като видя, че това не помага започна да заплашва и кълне, но запази официалната форма на обръщение: - Богородица ще Ви накаже! Ах, пред лицето и грехове вършите! Проклет да сте ако ми спрете помощите! Проклинам Ви до девето коляно! Бял ден да не видите!

След секунди заклинателката чу хлопването външната врата. Веско излезе от апартамента и видя десетина човека, които не търпеливо чакаха. Той с бърза крачка мина покрай тях и заслиза по стъпалата. Вратата зад него се отвори и инспекторът чу отново гласът на врачката зад гърба си:

 - Днес няма да приемам повече хора!

 Между насъбралото се множество се надигна ропот. Тя посочи с ръка към гърба на Веско и избоботи:

– Този демон е виновен! Това е сатаната в човешки образ! До сега се борих с него... Изсмука ми силите! 

Хората гледаха вцепенени ту нея, ту слизащият по стълбите човек. Когато осъзна, че има публика, жената закрещя с тънък истеричен глас:

 - Легион! Вижте го хубаво и го запомнете! Този е врагът човешки, който е дошъл да ни затрие! Ох, хора помагайте! Спрете го! Отива в Пандемониум да събира бесовете за да ни атакува! – Викаше тя на песекулки и се задъхваше. Дори след като видя, че никой от насъбралите се хора не предприе нищо, тя продължи  - Искаше да ме вербува за сатанинските си цели, но аз устоях! Ох, Богородица ме спаси! Махни се от мен сатана! Няма да ти бъда слуга! Отивай в ада и не се връщай повече!

 Врачката продължаваше да крещи пред слисаните хора. Вън дъждът вече беше спрял, но беше все така студено. По мокрите улици Веско напредваше с бърза крачка към службата, където го чакаше още много работа по оформянето на документите за отказа на социалните помощи.