Вървя по улица празна -
празна, защото теб те няма.
Припознавам те във тълпата
и в прелитащите птици.
Виждам усмивката ти в слънцето,
усещам допира ти от полъха,
но все пак те няма и улицата е пуста.
Празна е като душата ми,
празна от мига, в който изчезнеш от мен.
Дори сънищата ми отбягваш.
Навестяваш ме само в празните мечти
и голите терзания...
Пристрастена съм, ти сякаш си
наркотикът, който ме кара да се усмихвам,
а когато изтрезнея и те няма,
аз съм някак тъжна, унила.
Улицата, носи ми онази горещина,
както във пустиня, къде си,
с нежния си хладен дъх да ме охладиш?
Посещаваш ме като призрак, тайно и бързо,
а искам да те задържа за по-дълго,
къде си, кога ще бъдеш при мен?
Риторичен въпрос, никога, е отговорът...
Терзанията, мислите, надеждите ми
по теб са празни, но те ме карат да живея,
да чувствам, да изпитвам сладка болка,
гъдел, който боли, мъка, която сладни...
Улицата, вървя по нея, но те търся с поглед,
а защо ми е, защо те търся?
Защото ми е празно без теб...
Чакам да дойдеш отново в мечтите ми,
не чакам дълго, ти си вече в тях,
в онези натрапчиви неизпълними мечти.
Ще изгоря като свещ, но пак няма да
крачиш наравно с мен по тази тясна улица.
Обичам улиците, защото мисля за теб,
Ти си онази сладка мисъл, която
не искам да секва до сетния ми дъх.
Не искам да спра тези напразни мечтания,
те ме карат да се чувствам човек.
Не искам да спра да те търся с поглед в тълпата,
знаейки, че не си сред тези непознати хора.
И все пак си непознат, непознат, който
по-добре да не опознавам.
Защо ми е, само да те обиквам повече...
Крача по улицата, горещата, осветена от
слънцето улица, но Слънцето ми напомня
за твоята светла усмивка,
усмивка, която ме кара да мечтая,
усмивка, която искам да видя отново,
усмивка, която ме кара да искам
да умирам и да се прераждам, виждайки я
всеки ден, всеки миг в живота си...