За цветовете и за въздействието на това, което виждаме
Люси Петкова
Винаги съм обичала ярки цветове. Доста ярки бих уточнила. И да ги гледам и да ги обличам и да ги сънувам. В тропическите страни всичко е ярко: цветята, листата, цветовете на хората и на дрехите им. Дали от слънцето или от радостта им и насладата от живота не знам. В Австрия през зимата хич не е добре да се обличаш с ярки цветове. Гледат те с недоумение. Така де, според тях редно е палтото да е тъмно: черно, сиво, кафеникаво... Ако искаш да направиш кариера като жена е най-подходящо да се обличаш в тъмни костюми. Дори има специални курсове за жени с водещи позиции, в които те поучават. Съветват да не си особено женствена, по възможност не с рокли подчертаващи формите ти и не с висок ток. С тъмнички или гълъбово сиви дрехи изглеждало по-сериозно. На едно събрание на научния състав в моя университет като се огледах, от двадесет човека само аз се бях наконтила с червен пуловер. Всички с черни или тъмносини сака. Чак шефът ни спомена този факт. Не знам дали искрено или ехидно ме поздрави за цветното петно на хоризонта. Моя приятелка бразилка, светла мулатка свикнала с ярките цветове в Бразилия, си сподели с мен, че направо страда от това, че през зимата тук е абсолютно необичайно да си с жълта или оранжева дреха и всички я поглеждали неодобрително и с учудване. В Швейцария пък баните са главно с бели или сиви плочки, кухните също.
Когато отидох за пръв път в Гватемала бях направо възхитена от националните носии на индианците маи, всяка езикова група със свои цветови гами. Ярки, перфектно комбинирани с невероятна хармония на форми и краски. Ръчно тъкани и бродирани с геометрични форми, птици, цветя от тяхната прекрасна природа. Маите не използват странични шевове. И блузата и полата на жената са отворени, просто се загръщат около тялото и се връзват с ефектни широки и много дълги колани, които също са с чудни цветове, пасващи към дрехите им. Всички елементи, които бродират имат символично значение. В някои райони символизират небето, тъмнината и четирите кардинални точки на земята. Някои носят на главата си дълга навита лента с красиви елементи, която символизира навита змия. Змията за маите няма лошата слава като при християните, напротив, тя е символ на вечна младост, защото всяка година си сменя кожата. Носи я навита на главата си тяхната богиня на любовта. В Сантяго Атитлан и в други провинции се използват шест или седем цвята в бродерията на блузата наречана уипил. Задължително в горната част на блузата има стилизиран орел, а в долната – пантера или тигър, като елементи на дуалното световиждане. В провинция Кетцалтенанго пък се използват традиционните цветове за района: жълто, червено и виолетово. Любими фигури са: цветя, птици, звезди, растения. Птицата кетцал, с огромна богата опашка от дълги изумруденозелени пера и червена гушка, е най-разпространена. Тя е символ на Гватемала и така се нарича тяхната валута. /Между другото короната на Монтесума, която се пази в музей във Виена, е с такива пера./ Освен това има блузи с колибри, папагали и много, много цветя. Използат само памук и коприна! Тук искам да уточня, че това не се отнася за дрехите по туристическите пазари, където може да се намери какво ли не и не всичко е автентично.
Около езерото Атитлан маите носят ежедневно своите носии. Дори малките дечица по на година две са вече облечени с тях. Най-красиви според мен бяха в Санта Каталина Палопо където се преливаха около шест тона синьо и тюркоазено с мораво в прекрасна хармония. Задължително имат в същите цветове навити лентички в косите. И винаги малко червено петно някъде. Дали не е против уроки? Така и не ми отговориха на този въпрос. Веднъж си купих такава носия и я облякох в град Панахачел. Една индианка на улицата ми сплете косата като тях, с много сини и зелени бродирани лентички. Група италиански туристи се скъсаха да ме снимат и сигурно съм показвана в доста албуми като автентична „гватемалска индианка“.
Подобни цветове използват и групите на маите в Мексико, на остров Юкатан. Там техните дрехи са леки бели рокли с огромни бродирани цветя около деколтето и по късото ръкавче.
В последните двадесет години с развитието на туризма в Гватемала и Мексико, все по-честия и интензивен контакт с чужденците, както и поради дискриминацията на маите, все повече от тях се отказват от своите красиви носии и се обличат по западен маниер: рокли, джинси, бермуди. Надяват тъмни очила и ето как едно културно наследство е на път да изчезне. Дори на сватбите им се е появило бялото було върху типичната носия.
Угасват прекрасните цветове... Блещят се срещу нас глупавите надписи на тишърти с инфантилните главички на Мики Маус или Доналд Дък, ухилените физиономии на Джъстин Бибър и подобни певци и певици. Една оцеляла през вековете красива традиция отстъпва място на напиращата „цивилизация“ от запада с пошлите си картинки и огромни надписи на марките си... Всичко произведено в Китай естествено.
Защо разказвам всичко това? Целта ми беше да си поговорим за цветовете. Защото, както казва Вирджиния Блек в книгата си „Къщата на светулките“ /може да се купи на български/ , децата рисуват само с якри цветове. "Всяко дете идва на този свят с комплект цветни боички и четка." Ние възрастните им връчваме черния молив! И малко по малко колкото по-възрастни и по-разумни ставаме, по избеляват цветовете ни. Сивото и черното ни превземат. И е добре ние самите да излезем от тази черупка, за да извикаме пак детето в нас и да видим света отново цветен. В наситени цветове!
Колкото по на юг отива човек в Европа, по-почернени са възрастните хора, особено жените: България, Сърбия, Гърция, Южна Италия. Като и нашите баби, с тъмните забрадки и рокли. Вечно желеещи някой. Ще познаете германска или американска група възрастни туристи по белите панталони и жените със златни или сребърни балеринки обувки. Колкото по-възрастни, повече розово и бяло, напук на годините, напиращите болести и житейски поблеми. Колко често съм чувала в България „Това не ѝ отива на възрастта“. Е, няма нужда да се носи минижуп на стари години, но светлите тонове подмладяват и дават настроение! И не са по скъпи от черно и тъмно кафяво... Моят баща и над осемдесет години носеше в София през лятото светъл панталон и бели мокасини. Мисля, че това му беше останало от живота доста години в тропически страни.
Рисуването за мен е поглед към детството ми, към красотата и един свят изпълнен с цветове. Обичам багрите да грабват погледа. Да влязат в чужди домове, чрез картините ми и да донесат светъл, радостен лъч. Известно е, че цветовете въздействат силно на емоциите ни. И, че всяка култура ги възприема по различен начин. Аз мисля, че за всеки, който иска да живее с позитивен поглед към света е важно да преоткрие цветовете и да се заобиколи с любимите си багри. Таванът на нашата спалня например е бледозелен, а на работния ми кабинет е небесно син. Не че гледам постоянно към тавана. Сменям често картините по стените според настроението си. Гледам още със събуждането си картина с цветна поляна огряна от слънце или морски пейзаж. Аз мисля, че това ми помага да съм весела и да се радвам на дома си.
Един посетител на моя изложба във Виена ме попита веднъж: „Защо рисувате само с такива ярки цветове?“ „Защото така виждам нещата.“ – Отговорих му аз. Пък и как да рисувам тропици, палми, слънце и море, в сиво-черна гама…
© Люси Петкова Все права защищены