За или против самоубийството

    Самоубийството е явление, на което нерядко ставаме свидетели. Често пъти то може да се разглежда като акт на отчаяние - на безизходица. Спомням си как една майка - вдовица, през 70-те години на миналия век бе оставила за момент дъщеря си пред магазин на ул.Цар Иван Асен II, за да купи храна за вечеря. Момиченцето се заиграло в близост с трамвайната линия, не видяло трамвая и буквално било смляно от колелетата му. Още същата вечер майката се обеси, за да прекрати угризенията си и пълната си обреченост. Това самоубийство се явява очевидно един видим изход от ситуацията.

    Днес е модерно да се говори за евтаназия. Съществуват специални клиники, например в Швейцария, където такава се извършва срещу подходящо заплащане. Мотивът, който кара някои хора да прибегнат към евтаназия най-често е неизлечимо тежко заболяване. Една инжекция ги избавя завинаги от страданията. Написани са находчиви наръчници за самоубийство, в които се изреждат редица способи човек да се прости с живота по един по-комфортен начин. Много съм разсъждавал по темата и ако се реша някога на подобна стъпка, то ще си послужа с планината. Вариантите са два. Или скок в дълбока пропаст като Бански суходол, за да има един прощален полет. Или прибягване до услугите на т.нар. Бяла смърт. Просто сядаш в снега и се оставяш да замръзнеш, заспивайки прощален и вечен сън. Може би вторият начин е по-препоръчителен за същества от нежния пол и за страхливи мъже. Нима това не е смъртта, на която се подложи и нашият алпинист Христо Проданов на слизане от Еверест, както и Гюнтер Меснер при Анапурна - брат на легендарния алпинист Рейнхолд Меснер /все още жив/, покорил всички най-високи върхове на планетата.

     Един от бащите на екзистенциализма - Албер Камю, твърди, че самоубийството е най-висшата форма на поетична изява на индивида. Не зная колко биха пожелали да се изявят като поети именно по този начин, но сред поетите нерядко има самоубийци. Пример на много надарен български поет приключил живота си със самоубийство е Пейо Яворов, както и талантливият български поет Пеньо Пенев, когото аз лично помня с финала на стихотворението му "Тъжна неделя":

"Няма истина!… Няма лъжа! –
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа –
тишина… самота… и студено."

Пример е и Петя Дубарова, простила се с живота си на девическа възраст. Забележителният руски поет Сергей Есенин също слага сам край на живота си, оставяки ни своя покъртителен предсмъртен стих:

"До свиданья, друг мой, до свиданья.
Милый мой, ты у меня в груди.
Предназначенное расставанье
Обещает встречу впереди.

До свиданья, друг мой, без руки, без слова,
Не грусти и не печаль бровей, —
В этой жизни умирать не ново,
Но и жить, конечно, не новей."

Геният на математиката Еварист Галоа, загинал след дуел от тежка огнестрелна рана на 20 годишна възраст, също е пример на самоубиец, защото той отлично е осъзнавал че отива на сигурна смърт, изправяйки се срещу един от най-добрите стрелци на Франция. По тази причина в навечерието на дуела Галоа трескаво описва в малка тетрадка своята забележителна Теория на групите, обезсмъртила го десетилетия по-късно. Но Галоа бил и силен поет. Затова той вдъхновено надраскал на същата тетрадка и предсмъртния си стих, чийто собственоръчен превод ви привеждам

по-долу:

"Вечният кипарис ме обгръща -

по-блед от бледата есен,

навеждам се към гроба!"

     Въпросът - следва ли да завършим живота си чрез самоубийство е смислен само ако се намираме в цветущо здраве и къпани в море от щастие. Донякъде той се припознава в Хамлетовия въпрос: "Да бъдеш или да не бъдеш?" Този въпрос се поражда по естествен път от желанието на индивида да съгледа ценностна първооснова на живота, а не да го живее по инерция. С други думи - е ли градивен животът? Сам по себе си той дава ли нещо като етап от развитие встъпващо в друго измерение, или е просто нещо състояващо се само тук и сега - без никакво продължение. Ако е второто, то какъв е ценностният смисъл от живота? Спомням си как навремето един 19 годишен младеж постави ребром пред мен този въпрос с упование да му дам ясен и просветляващ го отговор. Помолих го да продължи да живее и сам да потърси отговора, но той искаше този отговор начаса, а аз не можех да му го дам в мотивирана форма. Какво стана с този младеж не зная. Пътищата ни се разделиха. Но няма да забравя отчаяния му порив към истината.

     Често ни учат и наставляват, че самоубийството е греховен акт, че Бог ни е дал в дар живота и само той има правото да го прекрати, но тази хипотеза е недоказуема. Ако човек има реална свободна воля, то тя кулминира именно в самоубийството като най-висш акт на нейната изява. Повтарям, тук не разглеждам ситуация на пълна безизходица, отчаянието от която може да ни внуши идеята за самоубийство. Тук анализирам самоубийството като философски избор и предпочитание пред живота. Само такъв вид самоубийство представлява висша ценност, защото е изцяло акт на свободна воля, а не на фактическа принуда.

     Нерядко влюбените прибягват до самоубийство. Класическият пример е този на Ромео и Жулиета. Има и редица случаи на нещастна любов, които действат хипнотично на младите и те прибягват към акт на самоубийство. Но това не е правилният изход. Когато един човек на зряла възраст в добро здравословно и ментално състояние, добре обезпечен финансово и познал любовта, реши ръководен от чисто логически съображения да посегне на живота си, то аз мога само да го поздравя. Защото това ще означава, че той е получил вид дълбоко прозрение за живота като нещо безсъдържателно и безсмислено и по по тази причина иска да го прекрати, проявявайки чрез този акт една висша целесъобразност. Страхът от смъртта е чисто инстинктивен и сякаш не ни позволява да размишляваме пълноценно за нея. А всъщност, ако дълбоко се замислим, смъртта съществува само за другите, които остават след нас. За нас самите смъртта означава изключване на оператора ни за реалност. Ние и имаме оператор за пространство, оператор за време, оператор за съвест, и бихме могли да развием съответните умения да включваме на по-голяма мощност или напълно да изключваме тези оператори. Един опит да се извърши изключване на оператора за реалност е известното сътояние, до което достигат индийските йоги, наречено самадхи. За целта те използват редица техники от т.нар. раджа йога и могат да достигнат до висши сили, наричани от тях сидхи, чрез които да командват определени компоненти на реалността. Например чрез мантрата Рам те могат да командват огъня /или казано другояче да накарат Зевс да им служи/. Чрез мантрата Хрим могат да командват дъждовете. Излиза, че мантрата "Сезам, отвори се" не е само една измислица от "Хиляда и една нощ". Ако постигнем съответна степен на общение с оператора си за реалност, изведнъж много неща, които са изглеждали значими и съдбовни за нашия живот, могат да изгубят властта си над нас и ние да се освободим дори напълно от тях. По аналогичен начин можем да се освободим и от живота в това чисто животинско негово измерение. В една своя повест фантастът Клифърд Саймък говори за лоптерите - същества, изкуствено създадени, приличащи на вълци, особено подходящи за изследване на Юпитер. Така се случвало, че лоптерите пращани на Юпитер не се завръщали. Ни вест, ни кост от тях. Тогава решили да изпратят на Юпитер, преобразуван в лоптер, авторът на този експеримент. Но когато той стъпил на Юпитер изведнъж усетил, че все едно е попаднал в родината си и всяка мисъл за връщане тутакси се изпарила.

      Може би схващате накъде бия. Но тъкмо, когато е започнало да ви става интересно, аз ще спра дотук, оставяйки ви да си поблъскате сами главите по-нататък.