Ей, не мислиш ли, че сгреши? Нима това е твоят път, нима пое надолу?  Нима мислиш, че там, на дъното ще намериш отговора на въпроса защо си сам?

Господи, колко си блед! Нима си мислиш, че това е края? Нима ще позволиш всичко да свърши така ?
Защо не спреш? Върни усмивката си! Та ти бе савършения за мен, ти бе моята цел. Аз се уча от теб – ти ми даде много, показа ми каква трябва да бъда, но моля те не ми показвай каква не трябва!
Ето аз ти давам шепа обич, ръка, в която е моето детско сърчице! Не бягай от него – то просто желае да те усеща, не иска нищо друго, иска теб, такъв какъвто си! Не иска да го обичаш, просто  го приеми и няма смисъл да продължаваш надолу към пропастта, няма смисъл да плачеш и да се съсипваш! Нима не ти е по-добре, когато знаеш, че има кой да плаче за теб, кой да мисли за теб, кой да го боли за теб и кой да те подкрепя! Нека аз бъда твоят стимул, нека бъда твоята съвест! Стегни се, изправи се – тази роля на губещия не ти отива!

Ей, не мислиш ли, че сгреши, не мислиш ли, че не си сам…