21.10.2006 г., 8:39 ч.

За Иван ...  

  Есета
1516 0 2
1 мин за четене

Ей, не мислиш ли, че сгреши? Нима това е твоят път, нима пое надолу?  Нима мислиш, че там, на дъното ще намериш отговора на въпроса защо си сам?

Господи, колко си блед! Нима си мислиш, че това е края? Нима ще позволиш всичко да свърши така ?
Защо не спреш? Върни усмивката си! Та ти бе савършения за мен, ти бе моята цел. Аз се уча от теб – ти ми даде много, показа ми каква трябва да бъда, но моля те не ми показвай каква не трябва!
Ето аз ти давам шепа обич, ръка, в която е моето детско сърчице! Не бягай от него – то просто желае да те усеща, не иска нищо друго, иска теб, такъв какъвто си! Не иска да го обичаш, просто  го приеми и няма смисъл да продължаваш надолу към пропастта, няма смисъл да плачеш и да се съсипваш! Нима не ти е по-добре, когато знаеш, че има кой да плаче за теб, кой да мисли за теб, кой да го боли за теб и кой да те подкрепя! Нека аз бъда твоят стимул, нека бъда твоята съвест! Стегни се, изправи се – тази роля на губещия не ти отива!

Ей, не мислиш ли, че сгреши, не мислиш ли, че не си сам…

 

© Надя Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аз мисля че наистина можем да сме стимул на някой,който ни е помогнал за нещо,а след това той самият се отклонява от правия път.
  • Това есе отключва тайнствени чувства...
    Никой не се губи, нали, само се движи по пътя си...
    Ако си в него-не си самотен...
Предложения
: ??:??