Преди много години, в зората на онова, което наричаме детство, бях отчаяно влюбена в една кукла.

За днешните малки момиченца тя би била грозилче, към което изобщо не биха проявили интерес. Груба, твърда, безцветна пластмаса, едва – едва отварящи се очи и коса, която дори не можеше да се реши. Зле ушитата рокля на сини квадратчета би пооправила първоначалното впечатление и ефекта на сбръчкано недоволно детско носле. За малко.

Но аз не бях виждала по-красива кукла! Всеки ден след училище ходех в единствения по онова време магазин за детски играчки в моя град, само за да я погледам. Не ми даваха да я докосна. Но аз я сънувах, бленувах, рисувах, разговарях с нея, дори име и бях измислила – Сашка.

От позицията на днешния си индивидуален опит знам, че никой предмет или каквото и да е материално нещо не съм искала повече от точно тази кукла.

Но за родителите ми нейната цена бе непосилна. А да спестя пари от двадесетте стотинки, които получавах за храна на ден, бе невъзможно. Не че не опитах, но се отказах някъде към седемдесетте стотинки и третия месец.

Това продължи дълго…

Като някаква странна компенсация след една екскурзия в Русия мама ми донесе огромна, ходеща, казваща „Мамо!” прекрасна руса кукла с дълга до земята рокля.

Само че аз вече бях в десети клас…

Благодарих, поогледах я и я оставих в ъгъла на стаята си. Докосвах я само, за да обера праха от нея. По-късно съдбата и бе решена от моята дъщеря.

Години след моята мечтана Сашка можех да си купя магазин с кукли.

Но този копнеж, който в детството ми ме бе държал будна до късно и бе провокирал фантазията ми толкова много пъти (Защото аз и моята кукла пропътувахме заедно много светове!), беше изчезнал…

Ако не получим онова, за което стоим будни нощем тогава, по-късно няма да има смисъл.

Гледах красивите, изящно нагласени „Барбита”, докато избирах играчките за моето дете, но те не предизвикваха нищо в мен.

Нито една от тях, нито всички взети заедно, можах да погледна с онзи отчаян копнеж, с който очите ми не се отлепваха от неугледната Сашка.

И точно за нея се сещам всеки път, когато някой ми каже – „Има време!”.

Не, всъщност, време твърде често се оказва, че няма…

От една страна събитията никога не се повтарят, а хората напускат този свят – понякога толкова внезапно, че не успяваме да им кажем всичко, което бихме искали или да им дадем онова, което заслужават. Тогава чувството ни за вина си прави дом в гърлото, а мислите ни се движат между „Ако имах втори шанс…” и „Ако можех да върна времето…”.

От друга, дори да крачат все още по земния си път, незахранваните отношения постепенно залиняват, за да се стигне до там, че близки се разминават като непознати.

Понякога някое закъсняло „Помня те, имам нужда от теб…” предизвиква само безразличното „И какво от това, ти пропусна своя миг…”

И се оказва, че време, всъщност, няма…

Съвременният човек живее странен живот.

Непрекъснато бързащ и все неуспяващ. Самовкарал се в руслото на познати условности, които отдавна са изчерпали себе си, но като инертен механизъм действат увличащо до степен, която предизвиква апатия.

Самотен, нещастен, угрижен, несигурен, неживеещо посивял, твърде често модерният човек осъзнава къде е бил и къде се е озовал, но няма нито сили, нито желание да промени статуквото си.

Инерцията, примирението, безизходицата увличат така, че човекът забравя дори спомените си – онези островчета копнежност и красота, които са го карали по неподражаем и неописуем начин да се чувства жив.

И, докато се огледаш… децата пораснали, годините се източили, а ти продължаваш да живееш безцветния си живот на същата улица, в същия град, по същия начин…

И през цялото време тайничко се самоубеждаваш, че време има…

Не, няма.

Има само днес и непосредственото бъдеще.

Трябва да пиеш, когато си жаден, да вкусваш, когато си гладен, да докосваш, когато копнееш…

Иначе, времето, което смяташ, че имаш, ще те ограби, без много да ти даде в замяна.

Ще ти отнеме гъвкавостта на костите, силата на мускулите, блясъка на очите, косата. Ще промени стойката ти, ще си вземе силите и смелостта ти, за да те остави на пейката в градския парк – ти, самосъжалението ти и гълъбите, на които да разказваш забравени спомени…

Така очертано бъдеще би ужасило всеки.

Поне мен – със сигурност!

Затова, може би, често чувам едно с особен привкус – „Ей, ти се не спря!”.

Не съм. И не мисля.

Животът е за живеене!

Имам цял огромен списък с неизживени и недокоснати неща, с такива, които искам да повторя и трети, с онези, които знам, че със сигурност няма да имам, но тайно се надявам - животът е толкова динамичен, а и вярвам в чудеса, може пък и от този списък нещо ще задраскам.

И ще почувствам отново онази уникална сила на желанието и любовта, която в детството ми ми подари една грозновата кукла с рокля на сини квадратчета…